Читать «Престолонаследникът» онлайн - страница 59

— Стига да ми е позволено да се тревожа.

— Имаш позволението ми.

Ив нищо повече не можеше да направи, нямаше какво повече да каже. Колкото и да им бе близка, си оставаше външен човек.

— Трябва да се върна в Центъра. — Взе чантата си, като се бореше с потискащото чувство, че бе безсилна да стори каквото и да било повече. Хвърли поглед към Рийв. — Пази ги. — Направи кратък реверанс и бързо напусна кабинета.

Насред стълбата се сети, че бе без кола. Това малко неудобство сякаш отприщи нещо в душата й. Закри лице с шепи и стисна зъби, за да не ревне на глас. Пое си няколко пъти дълбоко дъх и реши, че в това й състояние щеше да е по-добре да иде пеш.

— Ив, нямаш кола — спря я гласът на Александър вече на долната площадка.

Вдигна поглед. Той стоеше твърд и непоклатим като стълб, властен и самоуверен. Приличаше на воин, по-скоро готов да напада, отколкото да се отбранява. Имаше вид на владетел, повече склонен да наказва, отколкото да прощава. На мъж, който взима, а не моли.

Алекс заслиза надолу. С всяко стъпало, с което се приближаваше, тя все по-ясно съзнаваше, че точно това я привличаше. Силата, самообладанието, дори надменността.

— Не искам да ти се случи нещо — каза бързо, преди разумът да бе заглушил думите й.

Той спря на горното стъпало, разтърсен по-силно, отколкото Ив можеше да си представи, от това припряно, изречено на един дъх признание. Тревогата й се разля като топла вълна в тялото му, проправи си път към сърцето. Ала като воин първият му инстинкт бе да се предпази.

— От баща ми получи разрешение да се тревожиш, не от мен.

Завладяваща гледка представляваха очите й, тези толкова сини очи, които сега в миг се превърнаха в прозрачен лед.

— В такъв случай обещавам това да не се повтаря. Щом си решил да се правиш на герой, няма да те спирам.

— Толкова бързо се променяш от сладко вино в кисел оцет. Част от твоето очарование.

— Ще го проявявам не по-често от загрижеността.

— Не желая твоята загриженост — отвърна й. — Искам повече. Много повече.

— Тя е всичко, което смятах да предложа.

Беше й застанал на пътя, притиснал я между себе си и парапета. Ив го забеляза едва сега.

— Съмнявам се. — Взе лицето й в шепите си. От това се нуждаеше, та дори само понякога, само за малко. Да я докосна, да я предизвиква, да забрави, че има друг свят навън. — Не винаги това, което изрича устата ти, е същото, което казват очите.

Ив не искаше Алекс да чете в душата й. Не желаеше чувствата й да са на показ. Самата още не бе наясно с тях. Въпреки онзи миг горе, кога то сърцето й проговори. Самият факт, че неговото бе отвърнало с мълчание, я предизвика:

— За Бенет забрави ли?

Не трепна, дори не мигна, когато пръстите му се впиха в плътта й.

— Не мислеше за Бенет, когато беше в моите прегръдки. В леглото ми няма да се сещаш за никой друг.

Страх ли беше тази тръпка, или сладостно очакване? Откъде знаеше, защо бе сигурна, че в неговото легло щеше да намери всичко, което искаше, и повече, отколкото бе в състояние да понесе?

— Няма да се озова в леглото ти по заповед, Алекс. — С каменно изражение отстрани пръстите му от себе си. — Няма да дойда, както си въобразяваш. Ти искаш да имаш любовницата на брат си. — Болката бе непоносима, затова гласът й беше остър и грапав като натрошено стъкло. — Тази история е стара като света и винаги свършва зле за всички действащи лица.