Читать «Престолонаследникът» онлайн - страница 60

Хвърленото обвинение го прониза и чувствата, с които ежедневно се сражаваше, заплашила да се излеят през отворената рана. Желанието го връхлетя неочаквано и болезнено.

— Ти ме желаеш. Видях го. Почувствах го.

— Да. — Нямаше защо да отрича. Очите й обаче спокойно издържаха погледа му. — Но също като теб и аз съм се научила да поставям задълженията си преди желанията. Някой ден, Алекс, някой ден ти може би ще дойдеш при мен като мъж, а не като символ. Ще дойдеш със своите нужди, а не изисквания. — Тръгна по коридора и се извърна, колкото да добави: — Благодаря за предложението да ме закарате Ваше Височество, ала предпочитам да се оправя сама.

СЕДМА ГЛАВА

Дяволите да я вземат тази жена! Тази мисъл му минаваше през ум по няколко пъти през последните два дни.

Накара го да изглежда като глупак. По-лошо, да се държи като глупак.

Не се ползваха с уважението му мъже, прибягващи до физическа сила като аргумент. То бе признак на безхарактерност и слаб интелект. А сега, както изглежда, сам се беше превърнал в такъв, неизвестно как. Напротив, известно е, поправи се ядно Александър. Тя го беше докарала дотам.

Откога взе да приклещва жените в ъгъла? От пристигането на Ив. Кога започна да му се нрави представата да обладае жена, независимо от желанието й? Откакто видя Ив. Коя жена бе пожелавал тъй силно, че да му замъти главата и да му помрачи разума? Отново Ив.

Всичко започна с нея. Оттук следваше, че тя бе виновна за неговото безразсъдство. За безподобните му прояви.

Понеже бе човек трезвомислещ, той добре съзнаваше пукнатините на тази логика и погрешността на нейните умозаключения. Защото ако човек престане да се владее загуби хладнокръвие било на публично място, или насаме, никой не му с крив. Сам си е виновен.

И въпреки това да я вземат дяволите.

Като зърна тънката му иронична усмивка, Джилкрист, дългогодишният камериер на Александър, си отдъхна с облекчение. Беше свикнал и с мрачната навъсеност, и с промените и настроението на принца. Можеше да уцели до секундата кога да се обади и кога да премълчи. В противен случаи не би се задържал на това място десет години. Усмивката сега означаваше разведряване, макар и за кратко. Джилкрист знаеше как да го оползотвори.

— Ако мога да отбележа, сър, напоследък не се храните добре. Ако не обърнете малко внимание на режима си, ще се наложи да стесняваме дрехите ви.

Александър понечи да пресече в самия зародиш тази прекалена и досадна загриженост, но просто от любопитство пъхна ръка под колана си. Беше му хлабав поне с два-три сантиметра.

По дяволите тази жена, в какво бе започнала да го превръща!

Край, рече си. С тази лудост дотук.

— Ще видя какво мога да сторя, Джилкрист, преди ти и шивачът да сте загубили доброто си име.

— Безпокоя се единствено за здравето ви, Ваше Височество, не за дрехите.