Читать «Престолонаследникът» онлайн - страница 63

Хенри се прокашля, за да привлече вниманието му.

— Партньорът ви по фехтовка ще бъде тук в седемнадесет и тридесет. Ваше Височество. В двадесет и тридесет трябва да сте у семейство Кабо.

— Няма да забравя.

Десет минути по-късно, облечен с бял панталон, Александър слизаше по главното стълбище. Напрежението, което го съпровождаше дни наред, не беше отслабнало.

Никакви разумни доводи не помагаха. В душата му се водеше битка. Схватка, която се разгаряше все по-яростно. Дългът срещу копнежа. Отговорността срещу желанието.

Почти беше стигнал долната площадка, когато външната врата се отвори. Спря, почти застина на място, в ума му веднага изникна Ив.

Беше Бенет. Появи се на прага подръка с млада и грациозна червенокоска.

— Не мога да повярвам, че се разхождам из дворец. — Макар гласът й да бе сподавен от вълнение, дикцията й беше безупречна. След кратко съзерцание Александър позна една от актрисите в трупата на Ив. — Сигурен ли си, че е редно?

— Скъпа, та аз живея тук — отвърна развеселено Бенет и прегърна спътничката си през раменете.

— О, да, естествено — изхихика тя нервно и го изгледа. — Толкова ми е трудно да си представя, че си принц.

— Това е добре. Защо не вземеш да си ме представиш като… Здравей, Алекс. — Бенет се отдръпна от момичето и усмивката му се поизкриви. — Познаваш ли Дорийн? Включена е в състава на трупата малко преди заминаването им от Щатите.

— Да, запознахме се на вечерята миналата седмица. Приятно ми е да ви видя отново.

— Благодаря, Ваше Височество. — Тя се сети да направи реверанс. За миг Бенет кисело помисли, че Дорийн очевидно не срещаше никаква трудност да възприема Александър като принц. — Брат ви, ох, принц Бенет предложи да ме разведе из двореца. — Тя отправи към Бенет грейнал поглед.

— Превъзходно. — Единствено Бенет бе в състояние да долови сарказма в сухия му тон. — Навярно ще ви е интересно да видите салона за гости като начало. — Докато Бенет гледаше объркано. Александър хвана Дорийн за лакътя и я поведе по коридора. — Много е удобен, а някои мебели са от седемнадесети век. Нали няма да скучаете, докато аз разменя няколко думи с брат си?

— О, да, Ваше Височество. Благодаря ви.

Александър я остави, загледана във фините керамични съдове върху полицата на камината, и излезе. Върна се обратно при Бенет.

— Много ловко — подхвърли Бенет. — А сега ще ми кажеш ли защо искаше да се отървеш от нея? — Погледът, който му отправи Александър, го смрази. — Нещо случило ли се е? С татко?

— Не. — При други обстоятелства Александър би побързал да го успокои. В момента обаче го занимаваше само едно нещо. — Как можа да доведеш тази жена тук?

— Моля? — Облекчението ни Бенет се превърна в недоумение, след което в коридора екна веселият му заразителен смях — За Дорийн ли говориш? Алекс, обещавам ти, че не възнамерявам да я прелъстя в картинната галерия.

— А някъде другаде, и то при първа възможност.

Бенет се наежи. Той търпеше клюките в пресата, дори бе готов честно да си признае, че до известна степен бе заслужил прикаченото му прозвище „принцът плейбой“. Ала независимо, че Александър бе по-големия брат, не смяташе да понася същото и от него.