Читать «Престолонаследникът» онлайн - страница 58

— Тогава пак повтори, че това е предупреждение и обещание.

— Какъв беше акцентът? — попита Рийв. — Американски, европейски?

Тя притисна слепоочията си, сякаш напъвайки се да си спомни.

— Нямаше акцент, не се усещаше никакъв акцент. Гласът беше много равен и безизразен.

— През оператор ли се обаждаше?

Ив вдигна поглед от чашата.

— Не зная.

— Това можем да го проверим. Щом веднъж са я използвали, възможно е пак да го направят. Предлагам да подслушваме телефона на Ив в Центъра и да й назначим охрана.

— Не ми трябва охрана — заяви тя с почти надменна решителност, която накара Арманд отново да я изгледа. — Никой не заплашва мен, Ваше Височество, аз се безпокоя за вас. За нас и вашето семейство. Искам да помогна.

Арманд стана и заобиколи бюрото. Постави леко ръце на раменете й я и целуна по двете бузи.

— Твоята загриженост, скъпа моя, е искрена, идва от сърцето. Оценяваме я и сме ти признателни. Ала трябва да ни позволиш и ние да имаме грижа за теб.

— Ще приема охраната, ако това ще намали тревогата ви.

Неохотното й съгласие го накара да се подсмихне незабележимо. Не беше нито страхлива, нито глупава, а упорита, дори твърдоглава. Като собствените му деца.

— Благодаря ти.

И да бе доловила ироничната нотка, Ив не й обърна внимание.

— Какво ще направите?

Каквото е необходимо да се направи.

— Няма ли да пуснете Дебок?

— Не, няма да го пуснем.

Не се изненада. Нищо друго не бе и очаквала. Капитулацията не слагаше край на заплахите.

— Но ще вземете предпазни мерки, нали? Всички вие?

Погледът й се плъзна към Александър и спря там. За миг, дори само за част от мига, сърцето й говореше чрез очите. Той видя там нещо повече от загриженост, повече от тревога. Нищо друго не бе желал досега така, както да се потопи в онова, което видя, да потъне в меката му топлина. Остана неподвижен, обвързан завинаги от своя ранг и своя дълг.

— Не за първи път и не за последен Дворецът получава заплахи — заяви Алекс.

Тя усети надменността в тона му. Ала под нея, някъде съвсем под повърхността долови жаждата му за ответни действия, за решителен отпор. Обърна глава.

— Габриела — отрони с плаха надежда.

— Ив, не можем да позволим заплахи да управляват живота ни. Отговорни сме за нашия народ.

— Ние принадлежим на народа си, малката ми — добави Арманд меко и хвана ръцете й в своите. — Стените на този дворец са не за да се крием зад тях, а за да ги защитаваме.

— Но не може всичко да продължава просто така, все едно нищо не се е случило!

— Ще бъде направено всичко необходимо. — Гласът на Арманд сега беше по-твърд, по-властен. — Няма безогледно да рискувам живота на семейството си. Няма да се излагаме на риск.

Тя сякаш се бе изправила пред непоклатима стена — Арманд с Александър и Габриела от двете му страни, Рийв до тях. Помисли си за Бенет. Безгрижния и нехаен Бен, който също щеше твърдо да застане редом с тях.

— Явно трябва да съм доволна и на това.

— Ти си ми като собствено дете — целуна Арманд ръката й. — Моля те като баща, като приятел, имай ми доверие.