Читать «Престолонаследникът» онлайн - страница 6

— Точно така.

— Простете, Ваше Височество, но съм останала с впечатлението, че принцеса Габриела се е нагърбила именно с тази благотворителна мисия.

— Правилно. Аз съм председател на Центъра за изящни изкуства. Затова работим заедно по въпроса. — Повече обяснения нямаше да има. — Габриела е гледала представление на вашата трупа в Америка и е била впечатлена. Смята, че след като Кордина има такава силна връзка със Съединените Щати, то използването на американски изпълнители в нашата страна ще спомогне да се наберат тъй нужните средства за фондацията „В помощ на децата с вродени недъзи“.

— Значи идеята е нейна.

— След дълго обсъждане и преценка. Аз реших да я подкрепя.

— Ясно. — Ив забарабани с нокът по ръкохватката на стола. — Предполагам, това означава, че сте имали известни резерви.

— Не съм виждал играта на трупата. — Той леко се отпусна назад и издуха струя цигарен дим. — И преди, разбира се, в Центъра са идвали американски изпълнители от развлекателния бранш, ала никога за толкова дълъг период от време и като прелюдия към бала на фондацията.

— Може би ще искате да ни прослушате?

Устните му се отпуснаха леко, изобразявайки усмивка.

— Мина ми през ума.

— Няма да стане. — Тя се изправи и с удоволствие забеляза, че етикетът го принуди и той да го направи. — Трупата на Хамилтън за по-малко от пет години е спечелила одобрението както на критиците, така и на публиката. Ползваме се с име и известност и не се нуждаем от прослушване нито във вашата страна, нито където и да било. Ако реша да доведа своя екип тук, то ще е от уважение към каузата на фондацията и към Габриела.

Докато говореше, Александър я наблюдаваше с прикрит интерес. За седем години се беше превърнала от наивно младо момиче в уверена жена. Но удивително, сега бе още по-красива. Кожата й беше гладка и безупречна, бяла, с лека руменина по върха на скулите. Лицето сърцевидно, с пълни сочни устни и огромни сини очи. Обрамчваше го грива блестящи черни коси, в момента леко разпилени, спускащи се по раменете и гърба.

Гневът я караше да стои изпъната, което не пречеше тялото й да изглежда нежно и крехко. Може би само да изглежда. Той се чудеше, прекалено често се беше чудил как ли би го почувствал в ръцете си.

Дори ядосан, гласът й звучеше с характерния провлечен тексаски изговор, който Алекс се беше научил да разпознава. Усещаше го като галещ бриз върху кожата си, докато усети присвиване в слабините. Бавно, като разчиташе на самообладанието, което цял живот беше градил, той смачка цигарата в пепелника.

— Свършихте ли, госпожице Хамилтън?

— Ив, за Бога! Наричайте ме Ив. Познаваме се от години.

Тя нервно отиде до балконската врата и я отвори. Загледана навън, не забеляза нито как Александър повдигна вежди от това нейно нарушаване на протокола, нито бавната му усмивка.

— Ив… — повтори той, като остави името й сякаш да увисне за миг във въздуха. — Струва ми се, че възникна някакво недоразумение. Аз не критикувам твоята трупа. Би било трудно, доколкото, както вече казах, не съм виждал играта й.