Читать «Престолонаследникът» онлайн - страница 4

— Имаш ли желание да опитаме пак?

Предизвикателството беше нещо, което тя така и не можеше, не бе в състояние да подмине. Глътна още веднъж от вермута и стана.

— На вашите услуги.

Той се изправи и отмести с крак масичката настрани от канапето. Приглади назад разпиляната си коса и присви очи.

— Доколкото си спомням, трябва да подходя отзад и да те хвана… Ето тук. — Една здрава мускулеста ръка се обви около кръста й. — После трябва…

Така и не довърши, подкосен през краката и повален на пода по гръб.

— Да — потри ръце тя, гледайки го отгоре. — Точно така си го спомням и аз.

— Не е честно, не бях готов — подпря се на лакът Бенет.

— Всичко си беше съвсем честно, Ваше Височество — засмя се Ив и клекна до него. — Удари ли се?

— Ударът е по самолюбието ми — измърмори той и посегна да я оскубе.

Когато Александър влезе, видя брат си изпружен върху персийския килим, заровил ръка в буйните коси на Ив. Лицата им бяха сведени едно до друго, усмихнати, телата им почти се докосваха. За миг челюстта му увисна, после той сви устни.

— Извинявам се за прекъсването.

Като чу гласа му, Бенет се обърна и погледна през рамо, а Ив изправи глава. Той изглеждаше точно така, както го помнеше — гъста черна коса, спускаща се на вълни отстрани и по врата му. Не се усмихваше, макар тя и бездруго много рядко да го бе виждала усмихнат. Лицето му притежаваше една строга, сурова красота. Царствената осанка му отиваше. Дори и неохотно, ала нямаше как да не го признае. Сякаш беше слязъл от потретите, висящи в галерията на двореца — високи, ясно очертани скули, мургава и гладко опъната върху тях кожа. Очите тъмни почти колкото косата и с такова неодобрение в тях, каквото изразяваха и присвитите му в права линия, инак плътни и изваяни устни. Стоеше, както винаги, по военному изпънат и безупречно облечен.

Освен глупаво, Ив изведнъж се почувства мърлява и раздърпана от пътуването.

— Ив ми преподава урок по бойни изкуства. — Бенет стана, после протегна ръка и й помогна и тя да се изпрана. — Аз пак излязох втори.

— Виждам. — Поклонът му към Ив беше официално сдържан и студено учтив. — Госпожице Хамилтън.

Тя направи реверанс, но този път очите й не блеснаха игриво.

— Ваше Височество.

— Извинете, че нямах възможност да ви посрещна на летището. Надявам се пътуването ви да е било приятно.

— Превъзходно.

— Навярно желаете да си починете, преди да обсъдим причината, поради която ви повиках.

Думите му я накараха да вирне брадичка. Той точно това и очакваше. Ив се протегна и взе чантата си, която бе оставила на канапето.

— Предпочитам да се заемем с работата.

— Както желаете. Да се качим тогава горе в кабинета ми. Бенет, днес не държиш ли реч пред жокейското дружество?

— Не и в близките час-два. — Той се извърна и приятелски целуна Ив по носа, като едновременно й намигна с израз, който само тя можеше да види и разбере. — Ще се видим на вечеря. Облечи си нещо потресаващо, става ли?