Читать «Престолонаследникът» онлайн - страница 57

Забравила за протокола и официалния поздрав, Ив се втурна напред. Отиде право при Арманд. Той беше станал иззад бюрото. Въпреки състоянието си, тя забеляза осанката му на принц, а не на приятел.

— Ваше Височество, обадиха ми се по телефона в Центъра само преди минути. Трябва да пуснете Дебок от затвора до четиридесет и осем часа.

Очите му станаха непроницаеми. Тя можеше да се закълне, че бе видяла как върху им бе паднало було.

— Това настояване ли е, или съвет?

Преди да отговори, Габриела сложи ръка на рамото й.

— Чрез Ив беше предадено предупреждение. Казаха й, че ако Дебок не бъде освободен, член от кралското семейство ще умре.

Къде са чувствата му, питаше се Ив, без да сваля очи от принца. Къде бе страхът за близките, за него самия? Той я гледаше спокойно, после й посочи с жест да седне.

— Александър, мисля, че на Ив ще й се отрази добре малко коняк.

— Ваше Височество, моля ви, не за мен трябва да се тревожите. Никой не заплашва мен.

— Моля те, Ив, седни. Много си бледа.

— Аз не… — Лек натиск от ръката на Габриела върху рамото й спря протеста. Пое дълбоко дъх, за да успокои трескавата си реч и опита наново: — Ваше Височество, не мисля, че това е празна заплаха. Ако Дебок все още е в затвора, след две денонощия ще последва опит за покушения върху някой от вас.

Александър постави чаша в ръцете й. Тя вдигна поглед и за миг забрави всички присъстващи в стаята, освен него.

Това може да си ти, помисли с внезапен ужас. Ако го убият, животът й бе свършен.

Щом мисълта придоби ясни очертания, я порази като гръм. И без това бледо, лицето й съвсем побеля. Сведе бързо поглед и го заби в чашата. Ала беше видяла истината в очите. Обичаше го и винаги го бе обичала, колкото и невъзможно да бе това. Преди можеше да отрича, да не признава. Сега, когато над него бе надвиснала опасност, чувствата й завладяха не само сърцето, но и разума.

— Ив?

Тя притисна с пръсти очите си. Виеше й се свят.

— Извинявай, не те чух.

Рийв заговори търпеливо:

— Може да ни е от помощ, ако знаем какво точно казаха по телефона или поне това, което си спомняш.

— Добре. — Това й помогна, някак си й помогна да се съвземе. Върна мислите й към действителността. Първо отпи от коняка, носле поле малко по-спокойно: — Отначало той попита за името ми.

— Сигурна ли си, че беше мъж?

Ив понечи да отговори бързо, ала се спря.

— Не, не съм. Гласът веднага ме обезпокои, направи ми впечатление, че е някак механичен, не като изкуствен, а сякаш пуснат през машина.

— Твърде възможно — промърмори Рийв. — Продължавай.

— Той каза… Спомена нещо от сорта, че съм близка на кралското семейство и трябва да им предам предупреждението. Франсоа Дебок да бъде пуснат от затвора до четиридесет и осем часа или човек от двореца в Кордина ще умре. — Тя отпи отново. Устните й бяха пресъхнали. — Аз само успях да му кажа, че анонимни заплахи изпращат страхливците.

Не забеляза одобрителния проблясък в очите на Арманд, който я наблюдаваше, нито ръката на Александър върху облегалката на стола й. Той погали лекичко косата й. Ив и това не усети, но се почувства успокоена.