Читать «Престолонаследникът» онлайн - страница 56

— На него не му отне много време, за да уреди свой човек като секретарка на Габриела. — Негодуванието на Александър не беше затихнало през тези седем години, само се бе превърнало в неугасващо желание за възмездие. Рийв разбираше чувствата му, ала поклати глава.

— По-лесно е да се премине през ситото за благонадеждност, да се измисли минало и фалшифицира досие, отколкото да се спечели доверието на човек като Дебок. Той сега е в затвора само благодарение на петгодишните сериозни усилия на Интерпол.

— И все още дърпа конците — промърмори Александър.

— И все още дърпа конците. — Рийв посегна към изстиналото кафе, само за да премахне неприятния вкус в устата си. — Дори ако успеем да внедрим наш човек вътре, ще му е нужно немалко време, докато заслужи доверие там. Нужен ни е някой, който да свидетелства, че Дебок лично е дал заповедта.

Александър стана. Имаше нужда да изразходи излишната енергия, натрупала се от сдържаното желание за действие, вместо за приказки. С разума си съзнаваше правотата на Рийв. Успешното елиминиране на Дебок изискваше време и търпение. Но в душата си… Той искаше разплата, нейното мрачно удовлетворение. Ала и сега, както винаги, нямаше друг избор, освен да постави желанията си на второ място след необходимостта.

— Имаш ли някого предвид?

Рийв изтръска цигарата си.

— Ще имам след седмица.

— А междувременно?

— Междувременно предлагам да продължим с подобряване на мерките за сигурност, да продължим наблюдението над хората на Дебок и да се готвим за следващия му ход. Такъв ще има. — Той говореше в началото на Александър, после обърна поглед, спокоен и невъзмутим, към принц Арманд — И то скоро.

Арманд кимна.

— Оставям на теб да се свържеш с Жермен в посолството в Париж. Навярно утре, след разговора ги с Линът, ще си готов с доклада за охраната на двореца.

— Точно така.

— Добре. А сега ще си позволя да отделя малко време и да се поинтересувам за своите внуци. — Арманд се усмихна и в очите му се появи топлина. Осанката му остана непроменена.

— Те са палавници.

— Слава Богу — засмя се принцът доволно и смехът разведри напрегнатата атмосферата. — Дано някой ден най-голямата ни грижа да са техните пакости в градината.

На вратата се почука припряно и силно. Арманд само леко повдигна вежда при това неочаквано прекъсване, но не помръдна. Стойката му беше все така изпъната. Понеже Александър беше прав, той му направи знак да види какво има. Щом вратата се отвори. Ив пристъпи напред.

Алекс на мига забеляза необичайната й бледност, трескаво разширените й очи. Чу учестеното й дишане. Стоеше пред нея на прага, като отчасти й препречваше пътя и отчасти я скриваше от поглед.

— Александър — протегна тя несъзнателно ръце към него. Благодари на Бога, че бе жив и здрав, а гърлото й се сви само при мисълта какво може да стане.

— Трябва да говорим с татко — каза Габриела. — Къде е Бенет?

— В Хавър. Връща се утре.

Не му беше нужно обяснение. Очите на Ив, тонът на сестра му бяха достатъчни. Мълчаливо отстъпи назад и ги пусна да влязат.