Читать «Престолонаследникът» онлайн - страница 54

— За тези, които сами определят съдбата си, чувствата винаги са и основата на нещата.

Де да беше толкова просто. Тогава тя би могла да открехне вратата поне за миг и да застане лице в лице със собствените си чувства и желания. Но не смееше. Те можеха да се окажат по-големи и по-силни от нея. Беше въпрос на самозащита. На самоотбрана. Не искаше да мисли, че бе въпрос на самосъхранение.

— Бри, при положение, че толкова държа на вашето семейство, не мога да си позволя емоционална обвързаност с някой, който трябва да постави дълга и държавата над мен. Звучи егоистично, но…

— Защо, звучи човешко.

— Благодаря ти. Знаеш ли, ако… — Прекъсна я телефонът върху бюрото. — Не, не ставай — спря тя Габриела, която се надигна. — Само секунда. Ало?

— Ив Хамилтън?

— Да?

— Вие сте близка на кралската фамилия. Ако ви вълнува тяхното благополучие, предайте им да вземат пол внимание следното предупреждение. — Гласът я смрази не по-малко от думите. Беше металически, не се разбираше дали бе на мъж, или на жена.

— Кой се обажда?

— Борец за справедливост. Предупреждение. Последно и единствено. Франсоа Дебок да бъде освободен от затвора до четиридесет и осем часа или човек от кралския дворец в Кордина ще умре.

Със сърце в гърлото, Ив хвърли поглед към Габриела. Приятелите й, семейството й. Заплахата не грозеше някаква безлична титла, а хора, които обичаше. Стисна слушалката и се опити да прогони обзелата я паника.

— Само страхливец праща анонимни заплахи.

— Предупреждение — поправи я гласът. — И обещание. Четиридесет и осем часа.

Щракването от прекъсване на връзката отекваше в главата й дълго след като бавно бе поставила слушалката на мястото й.

Стоеше вцепенена от страх, който не остана незабелязан. Габриела стана, приближи се и сложи длан върху ръката й.

— Какво има?

Ив постепенно започна да идва на себе си. Видя напрегнатото лице на Габриела, независимо от старанието й да запази самообладание. Това сякаш я накара да се опомни, бързо се изправи.

— Къде са бодигардовете?

— В коридора.

— Колата ти тук ли е?

— Да.

— А шофьорът?

— Аз сама карах.

— Трябва да отидем в двореца. Някой от охраната ще пътува с нас. Ще ти обясня по пътя.

В кабинета на принц Арманд тримата седяха и подеха напрегнат разговор. Цигарен дим изпиташе помещението, висеше във въздуха и се смесваше с аромата на свежи цветя и миризмата на стара кожа. Често стаите придобиват характера на този, който ги обитава. Тази излъчваше сила, спокойствие, безпрекословност. Решенията, взимани тук, рядко бяха плод на привързаност и никога резултат на емоции. За взетите тук решения после не се съжаляваше, когато пламъкът на гнева или болката от скръбта отшумяваха.

Принц Арманд седеше зад бюрото и слушаше зет си. Рийв Макджий беше човек, ползваш се с уважение и доверие. Беше приятел, част от семейството и освен това опитът му от миналото в специалните служби го правеха незаменим като съветник. Макар да бе отклонявал всяко предложение за титла като член на кралската фамилия или за държавен пост, Рийв се бе съгласил да работи без излишен шум в качеството си на съветник по въпросите на сигурността.