Читать «Престолонаследникът» онлайн - страница 48

— Това чувство за величие ли с?

— Това е наследство.

— Толкова сме различни — рече Ив тихо като на себе ся. — Говориш за наследство а имаш предвид векове на отговорност и традиция. А аз си представям бизнеса на баща ми и главоболията, които ще се паднат някому един ден. Или пък се сещам за вазата от Фаберже на майка ми. За мен, а и навярно за повечето американци, наследството е нещо материално. Можеш да го пипнеш. За теб то е по-неосезаемо, ала стотици пъти по-задължаващо.

Известно време Алекс мълча. Тя не предполагаше колко силно му бяха подействали думите й.

— Имаш по-дълбок усет, отколкото съм очаквал.

Ив му хвърли бърз поглед и точно толкова бързо отмести очи. Нямаше да му позволи да я развълнува. Не смееше да го допусне.

— Защо го правиш?

— Какво правя?

— Разхождаш ме край морето, идваш в театъра. Защо ме целуваш по този начин?

— По кой начин?

Тук тя щеше да се засмее, ако се чувстваше малко по уверено, а не като без почва под краката.

— По който и да е. Защо изобщо ме целуваш?

Той се замисли, докато оглеждаше за някое закътано местенце край морската дига.

— Най-очевидният отговор е защото искам.

— Изобщо не е очевиден. Никога преди не си го искал.

— Жените не са толкова прозорливи, колкото им се иска да ги смятат. — Алекс спря, изключи двигателя и пъхна ключовете в джоба си. — Истината е, че го искам още от първия миг, в който те видях. Да се поразходим ли?

Докато Ив седеше поразена, той слезе от колата и заобиколи от нейната страна.

— Трябва да разкопчаеш предпазния колан.

— Не е вярно.

— Страхувам се, че ще ти е трудно да ходиш по брега, ако си вързана за седалката.

Тя се справи след известно затруднение със закопчалката, после изскочи от колата.

— Имам предвид, че това, което каза преди малко, не е вярно. Ти дори не ме и поглеждаше, а когато го правеше, беше само за да ми се озъбиш.

— Поглеждал съм те. Неведнъж. — Алекс я хвана за ръка и тръгна към пясъка. Пръстите й бяха сковани, неотзивчиви. Това не го притесни. Беше му по лесно да сломи съпротивата й, когато Ив се дърпаше и го предизвикваше. Единственият миг, в който почувства пълното й покорство, го бе уплашил неимоверно. — Морето го предпочитам вечер, когато туристите са се разотишли.

— Това е изключено.

Усмивката му беше по-открита и приятна, отколкото си спомняше да я бе виждала някога.

— Изключено е да ми харесва спокойствието ли?

— Ще ми се да престанеш да извърташ нещата по този начин. — Тя издърпа ръката си и отстъпи крачка-две назад. — Не ми е ясно що за игра играеш.

— А ти какви харесваш? — Стоеше на място и доволен, дори с чувство на облекчение наблюдаваше смущението й. Сякаш това я приближаваше до него, без той самият да бе предприел нещо за целта.

— Александър, не ми разправяй колко много си ме гледал. Добре зная, защото… — Ив спря ужасена. За малко да се издаде какви въжделения бе имала към него.

— Защото?

— Просто зная и толкова — приключи тя въпроса с махване на ръка и тръгна към водата. — Не разбирам защо внезапно започна да ме смяташ за привлекателна, достъпна и каквото и да било там.