Читать «Престолонаследникът» онлайн - страница 46

— Какво недей?

— Да се опитваш да ме прелъстиш.

— Възнамерявам не само да опитам.

— Но това е нелепо! — Тя опита да се отмести, ала Алекс отново й препречи пътя. — Ти дори не ме харесваш и всъщност аз… Ами аз винаги… — Очите му бяха толкова тъмни, загадъчни, толкова хипнотизиращи, като гледката от прозореца й. — Ами… Винаги съм мислела…

— Не си спомням да си заеквала преди.

— Не заеквам. — Ив припряно прекара ръка през косата си. — Ти ужасно ме притесняваш.

— Виждам. Удивително приятно е.

— Е, на мен не ми харесва. Не… — пророни тя безсилно, когато той сведе устни към нейните.

Този път те не бяха диви и алчни, а меки и нежни. Ръката й, вдигната в знак на протест, се отпусна безводно край тялото. Не я протегна към него, не го докосна, само стоеше и се носеше. Плуваше. Потъваше.

Би трябвало да го завладее чувството на победа. Сега тя беше негова. Усещаше го в начина, по който отпусна назад глава и разтвори устни. В този момент му беше напълно подвластна, готова да изпълни всяко негово желание. Но вместо тържествуване изпита болезнено желание да погали и приласкае, да защити и утеши. Да обещае. Беше се стремил към тръпката, а остана жаден.

— Върви да си измиеш лицето — каза тихо и се отдръпна.

Ив излетя от склада по-бързо, отколкото достойнството го позволяваше.

Тя сурово изгледа образа си в огледалото. Крайно време бе да спре да се прави на глупачка. Поради някаква неведома причина Александър бе решил да върти игрички. Ала това не значеше, че Ив бе длъжна да участва в тях. Той я караше да се чувства глупаво. Да изглежда глупаво. Би могла да изтърпи много неща, но не и това. Гордостта й не го позволяваше. А тя имаше основание да се гордее със себе си, с това, което сама бе постигнала. Нямаше намерение да прилича на кръгла идиотка, само защото на Александър внезапно му бе хрумнало, че от нея ставаше добър обект за игричките му. Или за леглото.

Мисълта я сепна. Преди години отчаяно се бе надявала да привлече вниманието му, дори си беше мечтала за това по един почти детски начин. Липсата на всякакъв интерес от негова страна я беше засегнала, а огорчението се задълбочи от постоянното му мълчаливо неодобрение.

Всичко това отдавна го бе преодоляла.

Може би проблемът бе там, че започна отново да мисли за Александър като за личност, като за мъж. Много по добре щеше да е, ако си бе останал една титла — Негово кралско височество. Чужд, сдържан, високомерен и студен.

Сега нямаше да е й лесно отново да го възприема по този начин, след като я преследваше споменът за устните му, чиято топлина се бе разляла в тялото й.

Ала защо го правеше? Ив сложи четката за коса в чантата си. Съвсем не му бе в характера. И на двамата не им беше. Ако трябваше да напише пиеса, в която той да е главният герой, никога не би вмъкнала сцена като тази, която току-що се бе разиграла. Щеше да е неправдоподобна. Кой би повярвал?

А защо просто не вземеше да го попита? Преди да подмине хрумването си като абсурдно, то започна да й се струва недотам лишено от смисъл. Беше пряма, не й бе присъщо да дрънка празни приказки, а Александър бе внимателен, предпазлив дипломат. Щеше да му постави въпроса без заобикалки и щеше да го гледа как се чуди какво да й отговори. Доволна от намисленото, тя излезе в коридора.