Читать «Престолонаследникът» онлайн - страница 43

Да, ето ти ги чарът и магията на театъра, усмихна се кисело, като потриваше схванатия си врат. Колко грим бяха взели и къде, по дяволите, се бе дянал? Да не говорим за кашона с кабелите, който замина от Хюстън по живо по здраво, ала не беше натоварен в самолета от Ню Йорк заедно с останалия багаж. Ако до четири часа не й се обадеха от летището, то тя щеше да…

— Да, влез — викна троснато и само бегло вдигна поглед към вратата. — Казвай, Ръс, не може вече да не е възникнал някакъв проблем, нали? Не, чакай — спря го с ръка, преди той да бе проговорил. — Ти и останалите от актьорския състав сте свободни до утре, нали така?

— „Да“ и на двата въпроса. Вече има проблем, а аз съм свободен, но не ме свърта другаде.

Беше младолик мъж на тридесет и нещо, с хубаво телосложение и тясно лице. Ив го беше харесала като външност още от самото начало, ала му направи три пробни прослушвания, преди да подпише договор с него. Вълнистата руса коса и сините очи бяха един плюс, но тя търсеше и съдържание. Никога не би го наела да играе Брик, ако не се бе убедила в наличието на такова.

Ръс кацна на ръба на бюрото й, а тя се облегна назад и се навъси.

— Казвай първо проблема.

— Шефът по осветлението има художествени разногласия с един двадесеткиловолтов прожектор. Никой не може да намери кашона с резервните крушки.

— Ще е чудно, ако някой изобщо може да намери каквото и да било в момента. Добре, ще се погрижа за това след малко. А я ми кажи, защо не си на плажа да се запасяваш със слънце, щом ти е дадена такава възможност? — Усмихна се и затъкна молива зад ухото си. — Никой ли не те предупреди, че съм безжалостен надзирател? Появиш ли се в театъра, хващаш се на работа.

— Точно на това се надявам. — Гласът му беше дълбок и плътен. Въпреки това Ив го караше да тренира провлечения говор на своя герой, докато му стане втора природа. — Виж, не искам да изглеждам новак, ала това място… — Той разтвори ръце с леко драматичен жест, като имаше предвид не само кабинета й. — Удивително е. Това, че сме тук, е удивително. На слънце мога да се пека и друг път. Щом като няма репетиция, ще се заема с разопаковането на кашоните.

— Не приличаш на новак, а на откачалка — засмя се тя и стана. — Но те разбирам. Да, кашоните… Само Господ знае колко ги имаме. А сега защо да не…

Вратата пак се отвори, този път без почукване. Насреща й грейна ухилената физиономия на Бенет.

— Казаха ми, че ще те намеря тук заключена и ръмжаща.

— Не ръмжа. Все още. — Ив разтвори обятия за прегръдка, после ги представи един на друг. — Принц Бенет, Ръс Талбът.

Ръс се поколеба дали да протегне ръка, да се поклони или да остане в стойка мирно.

— Никога не съм бил наясно как се поздравяват принцове.