Читать «Престолонаследникът» онлайн - страница 41

— Повече ли ти провървя с тях?

— Донякъде. — Ив се извърна отново към морето и потърси с поглед пързалящата се фигура. Тъкмо тогава той или тя падна във водата след впечатляващ, ала неуспешен скок. Ив се засмя. — Това беше почти толкова добре, колкото и аз мога.

— Затова предпочиташ плуването.

— Предпочитам да владея положението. Затова избрах каратето. Обичам аз да решавам, да си планирам ходовете, а не да завися от прищевките на вятъра, от теглича или каквото и да било.

— Не се оставяш на прищевките на вятъра — поправи я Александър. — Вятъра се използва или надхитря.

— Вероятно го умеете.

— Мога да те науча.

Тя вдигна учудено поглед. Не учудено, направо смаяно. Думите му прозвучаха съвсем естествено, но Ив знаеше, че той нищо не казва просто ей така. Представи си как плава с него — морето, вълните. Тялото му, блестящо под слънчевите лъчи. Сякаш го виждаше наяве.

— Благодаря, ала баща ми вече ме е обявил за безнадежден случай.

— Била си малка. — Бризът си играеше с косата й, пухкави кичури докосваха ръката му. — Сега не си дете.

Тя започна да се притеснява, а това я караше да се чувства глупаво. Обърна се и отново зарея поглед през прозореца.

— Съмнявам се обаче и двамата да имаме време за уроци по мореплаване по време на престоя ми тук. Още от утре ни чака работа.

— А днес?

Сърцето и заби в гърлото. Ама че цирк! Та тя никога не бе била подвластна на фантазии, нито бе летяла върху крилете на емоции и блянове. Стегни се, Ив, заповяда си мислено. Ела на себе си и откажи.

— Не разбирам какво целите. Аз не… — Алекс протегна ръка да махне падналата на бузата й коса и думите й просто се изпариха.

— Напротив, разбираш.

Тя намери сили да поклати глава.

— Не, това е невъзможно.

— И аз си го повтарях. — Очите му сега не бяха толкова потайни. В тях Ив видя желание, което породи у нея копнеж да го удовлетвори. — Но ми е все по-трудно да се съглася.

— Ваше Височество. — Тя посегна да свали ръцете му, обрамчили лицето й. — Алекс, моля те, не е редно.

— По дяволите, всичко е редно.

И тогава с устни, които имаха дъха на морето, той взе душата и сърцето й. Пръстите й все по-силно се впиваха в китките му, без никой от двамата да знае дали като жест на отказ, или порив на взаимност.

Алекс дълго бе искал, жадувал, копнял за тази страст и този плам, които бяха нейна неотменна същност. Беше бленувал за тази мекота и нежност, контрастиращи с останалото. Ако това беше нередно, ако бе невъзможно, той щеше да се пребори с всички пречки. От мига, в който я видя отново, знаеше, че няма друг избор.

Как да отрича това, което ставаше с нея? Не й бе в характера да се самозалъгва, да се преструва, че не разбира. Желание, горещо и течно като лава, задушаваше разсъдъка й. Желание не към друг, а към него — Александър, престолонаследника. Желаеше го безумно. Неудържимо. Никакъв разум не бе в състояние да прогони това желание от тялото й. То пулсираше и живееше в нея.