Читать «Престолонаследникът» онлайн - страница 40

Багажа още го нямаше, но стаята й беше напълно готова. Цялата ухаеше на свежи цветя, а прозорците, гледащи към морето, бяха отворени. Ив изу обувките си, съблече сакото и дръпна богато надиплените пердета.

От гледката й секна дъхът. Всеки път се повтаряше едно и също — първо невъзможността да повярва в съществуването на такава красота, после омайната наслада, че бе действителност. Долу се простираше паркът — жив, ярък, потънал в пищни цветове. Който и да го бе създал, който и да се грижеше за него, имаше усет и ценеше нуждата на цветята да растат на воля, а не в спретнати, прилежно подредени лехи. Резултатът беше по-скоро магически, отколкото съвършен.

По-нататък следваше морската дига, разядена от вековете, вятъра и солта. Склонът, осеян с дупки, където гнездяха морските птици, се спускаше към морето почти вертикално, като отрязан. И самото море — дълбоко, тайнствено, искрящо синьо. Огледалните му води браздяха лодки.

Ив видя платноходка с червени платна, надбягваща се с вятъра, голяма увеселителна яхта, от чиято белота заболяваха очите. След бърза моторница някой караше водни ски. Взря се да разбере дали бе мъж, или жена, ала разстоянието не позволяваше да прецени — просто една фигура, пореща синята повърхност. Очарована, тя застана на колене върху диванчето под прозореца, облакъти се перваза и не можеше да откъсне очи от гледката.

Почукването на вратата означаваше, че багажът й бе пристигнал. Унесена Ив не помръдна, само се обади:

— Влезте, моля.

— Предвидена ти е камериерка.

Гласът на Александър я накара да подскочи така, че едва не се катурна.

— О, благодаря, но наистина не е необходимо.

Той тихо нареди на прислужника да остави куфарите и да излезе.

— Може да ти помогне с подреждането на багажа, за твое удобство е. Казва се Колет. Няма да те безпокои, ако не й позвъниш.

— Благодаря.

— Изглеждаш уморена. — Без сакото тя имаше по-крехък вид, по-достъпен, като жена, с която можеше да поседи, да разговаря, просто да бъде обикновен мъж. Искаше му се да оправи падналата на челото й коса, внимателно, дори нежно. Стисна длани. Ръцете му висяха отстрани. — Навярно искаш да си починеш.

— Не, не съм чак толкова изморена. Просто съм опиянена от гледката.

Очакваше Алекс да си тръгне, ала вместо това той се приближи и дръпна още пердетата.

— Същата е и от моя прозорец.

— В такъв случай, предполагам, сте свикнали с нея Макар да не мисля, че аз бих могла.

— Рано, точно преди зазоряване, излизат рибарските лодки. — Алекс подпря ръка на перваза до нея. Ив сведе поглед към дългите му мургави пръсти, широката длан и пръстена с кралския герб. — Изглеждат толкова уязвими сред водната стихия, а ден след ден са в морето.

Ръцете му я хипнотизираха. Бяха я докосвали веднъж, но не плахо, а властно. В тях имаше сила, на която една жена можеше да разчита, ала от която и да се бои. Тя с изненада се запита защо в момента изпитваше само първото.

— Аз самата никога не съм била добър мореплавател, но обичам да гледам лодките. Когато бях малка, баща ми имаше яхта. Вечно обърквах вантите или пък ме удряше гикът. По някое време му омръзна и той купи моторница. Тогава се запалих по водните ски.