Читать «Престолонаследникът» онлайн - страница 38

— Хубаво. — Тя тръгна редом с него нагоре. — Как е Негово височество принцът? Добре ли е?

— Да. — Не смяташе да дава допълнителни подробности в отговор на неизказания й въпрос. Парижкият инцидент не беше затворена страница, ала засега не искаше се връща на нея.

Усетила това, Ив замълча, докато се качваха. Горе на площадката все пак попита:

— Не искате да разговарям с баща ви за случилото се в Париж, нали?

— Не виждам причина да се говори за това.

— О, не, разбира се. — Думите прозвучаха с горчивина незаслужена обида. — В крайна сметка аз какво отношение имам към всичко това? — Тя тръгна пред него по коридора, но Александър я задържа пред затворената врата на кабинета.

— Просто не умееш да прикриваш чувствата си — опита да й обясни. Отдавна го беше забелязал и дори завиждаше като човек, принуден да го прави постоянно, ден след ден. — Не беше казано с цел да те обиди.

— Правилно, няма нужда да се стараете, за да обидите някого.

— Туш — рече той с крива усмивка и нещо подобно на въздишка.

— Не искам да кръстосвам шпаги с вас. Не очаквам да ме допуснете до нещата, вълнуващи семейството. — Ив бе извила очи настрани и не забеляза изпитателния му поглед. — Най-печално е неразбирането ви, че не ми с безразлично. — Тя скръсти ръце, сякаш като преграда помежду им. — Ще почукате ли?

Алекс не почука. Човек с неговото положение не можеше да си позволи да греши често. Ала ако все пак направеше грешка, най-правилното бе веднага да си я признае.

— Ще ти се стори поизмъчен, отслабнал. Инцидентът в Париж го е разстроил и му тежи. — Алекс отмести очи към затворената врата. Една барикада, която някой ден той самият щеше да използва. — Не спи добре — добави.

— Мога ли да помогна?

Господи, колко естествено го каза. Представи си как опира чело в нейното, само за малко, да отдъхне, да се и й пусне от напрежението, до намери утеха. За него това никога нямаше да бъде така просто и естествено.

— Вече го правиш — отговори лаконично и почука.

— Влезте.

— Татко? — Александър отстъпи встрани. — Донесох ти подарък.

Принц Арманд стана иззад бюрото. Беше мъж със сурова красота, изправена стойка и стегнато телосложение Когато Ив го видя за първи път, в косата му се сребрееха отделни нишки. Сега беше стоманеносиво, като очите му. Щом я зърна, той се усмихна и строгите му черти омекнаха.

— Прекрасен подарък. — Заобиколи бюрото и протегна ръце — дружелюбен жест, който проявяваше към малцина. Тя направи реверанс, а принцът взе ръцете й в своите. Ив почувства силата им. Ако възрастта се бе отразила леко на външния му вид, то тя явно нямаше влияние върху останалото. Но Ив откри върху лицето му следите от безсъние и тревога и забрави за протокола. Повдигна се на пръсти и го целуна по двете бузи.

— Хубаво е човек да се върне тук, Ваше Височество.

— Хубавото е, че ти си тук. Александър, не си ми казал, че станала още по-красива.

— Той не забелязва такива неща — отвърна тя с небрежен поглед през рамо.