Читать «Престолонаследникът» онлайн - страница 3

— Как беше полетът? — попита Бенет.

— Ами… Най-вече дълъг. — От главния вестибюл те свърнаха към един от салоните за гости, където пищните драперии на прозорците бяха дръпнати и слънцето свободно нахлуваше вътре. Лъчите му потъваха и гаснеха в дебелите килими и тапицираните стени, създавайки атмосфера на комфорт и уют. Изобилстваше от рози в порцелан и кристал. Тя се отпусна на дивана и с наслада вдиша аромата им. — Да кажем, че се радвам пак да усещам твърда земя под краката си. А да не говорим колко съм щастлива отново да съм тук, при вас. Разкажи ми как сте всички вие, Бен. Сестра ти?

— Бри е чудесно. Имаше намерение да те посрещне на летището, но най-малкият подсмърча. — Той избра бутилка сух вермут и наля в чаша с лед. Една от чаровните му страни беше, че никога не забравяше предпочитанията на една жена. — Дори след всички тези години ми е трудно да си я представя като майка, особено на четири деца.

— Нося писмо от Крис със заръката да го предам лично. Иска пълен отчет за кръщелницата си.

— Чакай да видя коя беше. Ах, да. Камила. Мога да ти съобщя от първа ръка, че е голям разбойник. Побърква братята си.

— За това са сестрите — усмихна се Ив и пое питието. — А Рийв?

— И той е добре, макар, несъмнено, щеше да е по-доволен, ако живееха целогодишно в Америка, в онова негово ранчо. Сътвориха невероятни чудеса с малката си ферма тук, но все пак в Кордина Бри е официалната стопанка. Най-голямото желание на Рийв е Алекс да се задоми и тези задължения да легнат върху неговата жена.

— Или върху теб. — Тя отпи, като го наблюдаваше над на чашата. — Ако ти направиш тази стъпка, то ще трябва да поемеш някои от обществените ангажименти на Бри.

— Вярно, че я обичам, ама не чак толкова. — Бенет се изтегна на канапето, като остави обутите си крака да висят навън.

— Значи няма грам истина в слуховете за лейди Алис Уинтроп? Дали пък напоследък не бяха за нейно благородие Джесика Мансфийлд?

— Прекрасни девойки — каза той небрежно. — Виждам, че проявяваш достатъчно такт, за да не споменеш графиня Милано.

— Та тя е с десет години по-възрастна от теб — отвърна Ив с поучителния тон на стара леля. После се усмихна. — Винаги съм си била тактична.

— Ами ти, Ив, как я караш? — Когато ножът опреше до кокала, Бенет беше цар на измъкването. — По кой начин с този външен вид успяваш да държиш мъжете на разстояние?

— Карате. Черен пояс, седми дан.

— Вярно, бях забравил.

— А не би трябвало. Два пъти те проснах по гръб.

— А, не! Само веднъж. — Той отпусна ръка върху облегалката на дивана с присъщия си нахакан и самоуверен вид. — Освен това, аз ти се дадох.

— Два пъти — повтори тя невъзмутимо и отпи от чашата. — Освен това, беше бесен от яд.

— Случайно си имала късмет — отсече Бенет. — Като допълнение към факта, че съм джентълмен и не мога да се отнасям грубо с жените.

— Глупости.

— Мила моя, навярно прекрасната ти главица не е в ред.

— Ваше Височество — подзе Ив, като се хилеше заедно с него, — вие преставате да бъдете джентълмен в мига, в който става дума за надпревара. Ако можехте да го направите, щяхте да ме хвърлите на земята, без да ви мигне окото. Самата истина.