Читать «Престолонаследникът» онлайн - страница 2

Жалко наистина, че Александър не приличаше повече на брат си. Само при мисълта за Бенет тя се усмихна и вече гореше от нетърпение да го види. Той бе чаровен и достъпен. Не носеше постоянно, всеки миг от деня, онази невидима, ала някак осезаемо усещаща се царска корона. Александър беше като баща си — дългът, държавата, семейството. Това не предполагаше много време за развлечения.

Е, Ив също не идваше тук да се забавлява. Пристигаше, за да говори с Александър, да разговарят по работа. Времената бяха други, тя се бе променила, вече не беше онази млада и впечатлителна девойка, у която можеше да бъде всято страхопочитание пред кралската власт и която се чувстваше обидена и засегната от едно мълчаливо неодобрение. О, не, Александър беше твърде добре възпитан, за да изкаже гласно своето неодобрение по какъвто и да било повод, ала Ив не познаваше друг, който би съумял без думи да го покаже и изрази по-ясно. Ако на нея самата не й се искаше отново да прекара няколко дни в Кордина, щеше да настоява той да отиде в Хюстън. Предпочиташе да води делови разговор на своя почва и по свой начин.

Тя излезе от колата усмихната. След като се бе предала първия рунд, трябваше да спечели втория. Единоборството с Александър и, разбира се, победата щяха да са едно вълнуващо преживяване.

Тъкмо започна да се качва по широките каменни стъпала, и вратите на двореца се отвориха. Ив спря. В сините й очи блесна игриво пламъче. Тя направи дълбок реверанс.

— Ваше Височество.

— Ив! — Широко усмихнат, Бенет се устреми към нея. Пак е бил при конете, помисли тя, щом я прегърна. От него осезаемо се долавяше миризмата им, животинска и истинска. Когато за първи път го срещна преди седем години, той беше същия красив младеж с предпочитания към дамите и приятните занимания. Ив се отдръпна леко назад, за да го огледа. Определено беше възмъжал, но като че ли всичко друго бе останало непроменено.

— Толкова се радвам да те видя! — Целуна я силно, един приятелски порив, нищо повече. — Много време мина от последния път, Ив. Две години не си стъпвала в Кордина.

— Аз съм работеща жена, Бенет. — Тя стисна ръцете му. — Кажи ти как си? Ако може да се съди по външния вид, си чудесно. А ако се вярва на клюкарските рубрики, си твърде зает.

— Всичко е вярно — ухили се той и нежното му лице с чисти черти и поетичен вид стана неустоимо привлекателно. — Влизай, ще ти приготвя нещо за пиене. Между другото, още никой не ме е известил колко дълго ще останеш.

— Защото и аз самата не зная точно. Зависи.

Ив го хвана под ръка и прекрачи драга на двореца.

Вътре беше прохладно, бяло и просторно. Стълбите се виеха нагоре от двете страни на главния вестибюл към величествено извисяващия се таван. Тук винаги, се бе чувствала някак особено спокойна и сигурна с този дух на вечност, който се усещаше наоколо. На покритите с декоративна тъкан стени се кръстосваха блестящи саби. Върху масичка в стил Луи XIV стоеше голяма ваза от старинно сребро, препълнена с клонки цъфнал жасмин.