Читать «Престолонаследникът» онлайн - страница 37

— В качеството ми на президент на Центъра крайната преценка ще бъде моя.

Тя си наля сода и я изпи на един дъх.

— Принц или президент, във всички случаи не правите живота ми по-лек. Избрах тези четири пиеси, защото…

— Ще чуя аргументите ти утре. Имаме среща, определена за… За девет, струва ми се. Ще се запознаеш с Корнилиъс Манлерсън, който е управител на Центъра. Сестра ми също ще присъства.

— Слава Богу, ще има поне един разумен човек наоколо.

— Ив, готова си да се сражаваш, преди да е станало необходимо.

— Добре, сега няма да се караме. Утре е друг въпрос. Ала наистина съм готова да се боря със зъби и нокти, Ваше Височество, и ще разберете, че не се предавам лесно.

— Вече съм наясно с това. — И го очакваше. — Може би е най-разумно да не намесваме личните си отношения в съвместната работа, която ни предстои.

С чаша в ръката тя гледаше през прозореца. Бяха наближили, а дворецът винаги й внушаваше чувство на спокойствие и сигурност. Но не и този път. Ив се размърда на седалката.

— Ние нямаме лични отношения — отвърна.

— Нямаме ли?

Обърна се и остана изненадана, а и малко объркана от развеселеното му изражение. Намираше за по-трудно да се справя с неговите усмивки, отколкото с мръщенето му.

— Не. Онова, което се случи миналия път, беше… — Не се сети за нищо подходящо в момента и вдигна раздразнено рамене.

— Беше злополучно — довърши той, взе празната й чаша и я остави. Минаваха през външните порти на двореца. — Злополучно, защото лошо почна и зле свърши. Да поднеса ли извиненията си?

— Не, предпочитам да не ги поднасяте.

— Защо?

— Защото ще се наложи да ги приема. — Тя си пое дъх и го погледна решително. — А ако не се извините, ще си остана сърдита и тогава онова нещо никога повече няма да се повтори.

— В логиката ти има сериозен пропуск, Ив. — Алекс продължаваше да седи, макар колата да бе спряла прел стълбището на двореца. Дори след като шофьорът отвори вратата, той продължи да седи, приковал очи в нея, като така я принуждаваше и тя да го гледа. — Ти и бездруго ми беше сърдита почти през цяло го време, а пък то все пак се случи. Ала за да не ти развалям теорията, няма да се извинявам.

Александър слезе и й протегна ръка, без да й даде възможност да откаже.

— Май нещо бях изиграна — промърмори Ив.

— Беше — усмихна се той колкото внезапно, толкова и очарователно. Поведе я за ръка нагоре по стъпалата.

Тя успяваше да върви в крачка, но за първи път изпита колебание да прекрачи прага на двореца.

— Никога не съм ви смятала за любител на игрите, Ваше Височество.

— Напротив, много обичам игрите.

— Шахмат, фехтовка, поло. — Ив сви недоволно рамене. — Имах предвид игри с хората.

От нея се носеше същото ухание като последния път, когато я беше видял, когато я беше докоснал. Уханието й го будеше посред нощ, когато тя бе на хиляди километри оттук.

— Каза, че съм политик. Какво е политиката, ако не игра с хората? — Тежките, богато украсени врати безшумно се отвориха. Преди да прекрачи вътре, Ив го изгледа продължително. — Баща ми желае да те види. Ще те заведа при него. Багажа ти би трябвало скоро да пристигне.