Читать «Престолонаследникът» онлайн - страница 30

— Александър — прошепна една чуто. Заля го горещина като от лава.

— Пак!

— Александър — повтори тя и отчаяно притисна устни в неговите.

То беше всичко, което желаеше. Всичко, което бе чакала. В ушите й отекна гръм, пред очите й блесна светкавица, тялото й пламна от изтръгналия се на воля огън. Без мисъл за мястото, времето, положението му, Ив обви ръце около него и остави тялото й да поеме усещанията.

Нямаше я вече хладната му сдържаност, тази броня, с която се прикриваше. Тя знаеше, винаги бе подозирала, че бе различен. Устата му се отвориха нетърпеливо, сякаш цял живот бе чакал този момент. Ив усети пръстите му да се впиват в плътта й. Коленете й се подкосиха от съзнанието, че така силно, така диво бе желана.

Той бе забравил всичко друго, освен че най-сетне я усещаше. Беше пламенна, буйна, възбуждаща. Бе родена за тропиците, за горещи дни и знойни нощи. Косата й се спускаше по гърба, течеше между пръстите му. Стисна я като спасителен пояс, макар да съзнаваше, че истинската опасност бе тази жена.

Езикът му пробваше изкушението все по-дълбоко, вкусваше все по-навътре. Тя бе афродизиак, нейният вкус го лишаваше от разум. Ръцете й пробягваха по гърба му, притискаха го, мачкаха и галеха. Алекс искаше да ги усеща върху голото си тяло, да чувства всяко докосване, всяха милувка, всяко одраскване.

Въздухът бе напоен с животинска миризма. С всеки изминат миг Александър губеше цивилизования си облик. Желаеше я веднага, тук, в тишината на конюшнята, докато гаснат последните лъчи на залеза и пада вечерният мрак.

— Ив? — Вратата изскърца, отвори се и пропусна гънка прашна ивица светлина. — Загуби ли се тук?

Със замаяна глава тя се облегна на стената и се помъчи да поеме дъх.

— Не, не, Бенет. Сега идваме. — Ив притисна с ръка гърлото си.

— Не се бавете. Умирам от глад.

Вратата на конюшнята хлопна и мъждивата ивица из чезна.

Самият той се бе загубил, мислете Александър Изгубен в нея, по нея. Заради нея. Какво право имаше да събужда такова желание у него, такава мъчителна болка, такова сладостно усещане? Стоеше сега тук безмълвна, с широко отворени очи. Как бе възможно една жена да изглежда тъй невинно, когато преди мигове бе унищожила душата на един мъж?

— Лесно пренасочваш душевните си трепети, Ив.

Устата й се отвори първо от объркване, после от изненада. Обидата се надигна като кален поток, но преди да я повали безсилна, тя отприщи в себе си гнева. Ръката и замахна и силно се стовари върху бузата му. Плесницата проехтя звучно, после отново настъпи тишина.

— Зная, че може да ме изгоните от страната за това, и то ще е най-малкото, което можете да направите. — Гласът й не потрепваше, защото бе съумяла да го овладее. Само беше леденостуден. — Ала помнете. Ваше Височество, когато решите да ме прогоните, окована във вериги, че вие си го заслужихте. Това и още много повече.

Едва сдържайки желанието си да побегне. Ив се обърна и излезе така царствено, все едно го правеше от рождение.

Той не тръгна след нея. Собственият му гняв го подтикваше да я настигне, да я накаже, да я уязви по някакъв начин, не заради плесницата — тя не беше кой знае какво. Но думите й, погледът й — те бяха язвителни, отровно жилещи. Какво право имаше Ив да го кара да се чувства виновен, да изпитва угризения, когато тя беше тази, която без всякакви угризения се бе хвърлила от обятията на единия брат в ръцете на другия.