Читать «Престолонаследникът» онлайн - страница 29

Харесваше забързания ход на живота, който бе избрала. Можеше дни наред да изкара с малко сън, без почивка и свободно време и да не се чувства уморена или напрегната. Но виж, веднъж в годината, два пъти да речем, да прекара известно време сред природата и да послуша тишината… Ив се присмя иронично над себе си и своите въжделения и се отправи към конюшнята.

Високите прозорци пропускаха вечерния здрач, силно миришеше на коне. Привикнала към конюшни и обори, и уверено тръгна по наклонения циментов под. Присви очи, за да се нагоди към смяната на светлината.

— Бенет, аз…

Ала този, който се обърна, беше Александър. Фигурата, която бе забелязала пред една от преградите, наистина беше малко по-едра от тази на Бенет.

— Извинете, Ваше Височество — веднага се стегна Ив и гласът й се промени. — Помислих ви за Бенет.

— Разбрах. Той е с Рийв. — Александър се извърна пак към яслата. — Отидоха да видят новия бик.

— Вечерята е почти готова. Казах на сестра ви… О, колко е красива! — Видяла кобилата, тя не довърши и се приближи да я погали. — Откакто Бри ме разведе из къщата, забравих, че искам да видя и конете. Много, много си хубава — прошепна на животното и го погали но муцуната. — Има ли си име? Как се казва?

— Точица — отвърна той, а Ив се разсмя.

— Ама че име за кон!

— Подарих я на Ейдриън за рождения й ден. Тя измисли името и го смята за хубаво. — Алекс почеса кобилата зад ухото. — Не ни даде сърце да я караме да го промени.

— Във всеки случай е прекрасна. Аз нарекох първия си кон сър Ланселот. Изглежда съм била по-голяма фантазьорка от Ейдриън.

Той също взе да гали коня. Ръцете им се плъзгаха една до друга, без да се докосват.

— Странно, не си те представям като почитателка на рицари в блестящи доспехи.

— Тогава бях на шест и… — Отново не довърши, защото този път кобилата я бутна силно и я запрати към Александър. — Извинете Ваше Височество.

— Алекс, по дяволите! — Ив се озова в обятията му както онзи следобед. Не беше подготвен, не можа да възпре чувствата, които се надигнаха у него. — Името ми е Александър. Защо толкова упорито ме караш да се чувствам като неодушевена титла, а не като личност?

— Не е нарочно. Извинете.

Пак я заля онова замайващо усещане. Като приближава ща буря. Като надигаща се вълна. Не се отдръпна. А разумът й казваше, че трябва да го направи, и то бързо. Не й беше работа да стои с него така. Насаме. Заслушана в тишината.

Пръстите му се заровиха в косата й, объркаха се там.

Уловена в капан.

— Толкова ли е трудно да мислиш за мен като за човек от плът и кръв?

— Не, аз… Да. — Тя не можеше да си поеме дъх. Въздухът в конюшнята изведнъж й се стори зноен и задушен. — Трябва да намеря Бенет.

— Този път не! — Той я привлече по-близо до себе си, като се проклинаше за това, което бе. — Произнеси името ми! Веднага!

В очите му имаше златни точици. Не ги бе забелязвала някога преди. Сега, в гаснещия здрач, не виждаше нищо друго освен тях.