Читать «Престолонаследникът» онлайн - страница 32

— Да, но…

— И ще играе американски пиеси, вярно ли е?

— Вярно, обаче…

— Никакви „но“ и никакви „обаче“ — махна с ръка Крис да пресече възраженията й. Три пръстена проблеснаха, отразявайки светлината. — Ти действително представяш американския театър. И ще го направиш фантастично.

— Ясно. — Ив се наведе през куфара и я целуна но бузата. — Ето защо имам нужда от теб.

— С всички сили ще се постарая да уредя работите си така, че да бъда там за първото представление. Макар да знам, че от заетост едва ли ще ме удостоиш с повече от един поглед.

— Обещавам да е с повече от един. Дано след първото представление се успокоя донякъде. — Тя нагъна по ръба два чифта панталони, сложи ги в куфара и грижливо ги приглади. — Защото формалната страна на цялата подготовка е това, което ме изнервя най-много. Договаряне, тичане, уреждане…

— Притежаваш татковото умение да се справяш с детайлите — факт, който не спира да ме удивлява. — Въпреки това Крис почти насила се въздържа от въпроса дали Ив си бе взела паспорта. — Не се и съмнявам, че всичко ще мине като по вода.

Дали бе сложила червения костюм? Ив понечи да провери за пореден път, ала си наложи да престане. Сложила го е. Всичко бе сложила.

— Ще ми се да тръгнеш с мен, за да ми го повтаряш непрекъснато.

— Всички там ти имат доверие. В противен случай нищо подобно нямате да се случи. Мен и да ме няма, имаш Бри до себе си. Алекс и Бенет също стоят зад теб.

Ив затвори ципа с едно дълго движение.

— Не мисля, че ми харесва идеята Александър да стои зад мен.

— Още ли те дразни?

— Най-малкото. С Бри и Бен никога не изпитвам желание да направя реверанс и да се изплезя. А с него…

— С него не те съветвам — засмя се Крис. — Той взема положението си твърде на сериозно. И правилно. Длъжен е.

— Сигурно.

— Ив, ти не разбираш какво е да си първороден. Аз, в известен смисъл, мога да му съчувствам. Хамилтън не притежават държава, по ако питаш татко, имат империя. — Тя леко въздъхна. Нейните решения никога не го бяха задоволявали особено. — Тъй като няма син, на когото да прехвърли бизнеса, върху мен се стовари бремето да го усвоя. След като най-накрая проумя, че това няма да стане, усилията му взеха друга насока — да се омъжа за някой, който да поеме бизнеса. Може би това е причината да не съм го направила.

— Сигурно наистина не съм си давала сметка за това.

— А защо ти е трябвало? При теб нещата стояха другояче.

— Зная. Никакъв натиск. — Ив също въздъхна, облегна се на гардероба и хвърли последен поглед из стаята, която нямаше да види месеци наред. — Трябваше, разбира се, да ходя на училище и да се представям добре, от мен се очакваше да се въздържам от постъпки, петнящи семейството, но ако пожелаех да се излежавам край басейна и да прелиствам списания през целия си живот, в това нямаше да има нищо лошо.

— Е, да си кажем честно, ти много добре укриваше факта, че имаш мозък за нещо повече.

— Нали? — Сега това й бе смешно. — От себе си също. Във всеки случай, когато той излезе наяве, театрална трупа „Хамилтън“ вече си бе създала име и погуби надеждите на татко аз да навляза в семейния бизнеса. Тъй че ти си права. Практически не зная какво с да си наследник и да нямаш думата за собствената си съдба. Ала дори и да го зная, ми е трудно да изпитвам съчувствие към Александър.