Читать «Престолонаследникът» онлайн - страница 27

Александър Кордински не бе за нея. Трябваше да е благодарна на Господ, защото инак щеше да е ужасно. Една нормална жена би могла да мечтае за любовта на принц, ала в същото време да е достатъчно умна, та да знае, че в такъв случай се лишаваше от всякакви свои решения, че на личния й живот се слагаше край и шансовете за нормално битие се свеждаха до нула. Освен това той самият плашеше. Цялото му държане бе продиктувано от задълженията и условностите.

Нямаше да е нежен, ако това не му прилягаше, и със сигурност нямаше да е търпелив. Човек като Александър очакваше съвършенство, докато Ив уважаваше поривите.

Но както и да разсъждаваше сага, истината бе, че го бе пожелала. В един миг на лудост бе забравила кой и какъв е той, бе поискала да я прегърне, да и люби. Тук, в градината, сред дивния аромат на глициниите. Би ли се променил с нещо светът? Навярно. Ала така й се искаше да премахне този печален израз в очите му, да го накара да се усмихне.

Щеше да й мине — опита се да убеди сама себе си. Беше твърде практична, за да се отдава на нелепи фантазии. А ако не отминеше от само себе си, тя щеше да го прогони. Имаше да върши работа, изискваща внимание то й, да поставя пиеси, да организира трупата.

Първото, което щеше да направи сутринта, бе да напусне Кордина. Докато се върнеше отново, всяка моментна лудост щеше да е забравена, а Ив щеше да бъде твърде заета, за да се разсейва с глупости.

Не напълно убедена, тя се изправи. Поне краката й вече й слушаха. Щеше да иде да потърси Бенет, нищо и никой не бе в състояние да проясни главата й по-бързо.

— Бри, не мога да повярвам какво си направила с това място!

Ив седеше на просторната веранда, отправила поглед към ширналата се надолу поляна, стопанските постройки и огражденията за конете, десетките акри прясно изорана земя. Най-малкият, Дориан, седеше на най-долното стъпало и галеше малко котенце.

— Понякога аз също не мога. — Габриела обърна глава към по-големите деца, които ритаха топка в тревата. — Винаги съм се надявала това да стане, без много-много да вярвам, че е възможно. Бях бременна с Кристиан, когато разчистихме мястото за къщата, тъй че сега тя е на пет години. От родилния дом го доведохме направо тук.

— Само на пет — рече замислено Ив. — А като я гледам, ми се струва, че е стояла тук вечно.

— За децата е точно така. — Котето изскимтя. — Дориан, бъди по-внимателен!

Той погледна нагоре — миниатюрно копие на баща си — и се усмихна дяволито, но малките му ръчици започнаха да милват козината на котето по-нежно.

— Мърка — рече, доволен от себе си.

— Да, ала ако му дърпаш ушите, ще те одраска.

— Тук вечерите са прекрасни. — Ив наблюдаваше как слънцето се спуска ниско над разораните ниви. Отвътре се разнесе апетитна миризма на готвено, някак домашно уютна и съзвучна с мястото. — Прилича ли на дома ви във Вирджиния?

— Там къщата е по-стара. — Габриела отмести поглед от сина си и забеляза Рийв, Александър и Бенет, които тъкмо се появиха иззад конюшнята. Знаеше за какво говорят. Бомбата в Париж бе в ума на всички. Двамата с Рийв щяха да приказват за това по-късно. Сега тя отново се извърна към Ив. — Винаги нещо трябва да се оправя — покрива, прозорците. Страхувам се, че не прекарваме там толкова време, колкото би му се искало на Рийв.