Читать «Престолонаследникът» онлайн - страница 25

Ив се отдръпна бавно.

— Бенет каза, че сте твърд, че сте длъжен да бъдете твърд. Питам се дали е имал предвид чак толкова. — Щом колата спря пред двореца, тя излезе първа. — Когато бяхме там, в онази къща, за миг ми се стори, че зърнах у вас топлина, човечност. Явно съм сгрешила. Вие нямате чувства, защото нямате сърце.

Горе на стъпалата Алекс я настигна и я хвана за лакътя.

— Ти нищо не разбираш. Не съм длъжен да ти обяснявам нито на теб, нито на когото и да било. — Но той изпитваше необходимост да го направи. Човекът в него, мъжът зад титлата, отчаяно се нуждаеше от нейното разбиране. — Един човек е мъртъв, добър човек, честен, човек, с когото съм ходил на лов, с когото сме работили и сме се веселили заедно. Жена му остава със своята скръб и скръбта на децата си, а аз не мога да сторя нищо. Нищо!

Алекс отблъсна ръката й и заслиза обратно. Ив го проследи с поглед, докато фигурата му изчезна сред дърветата в страничната алея на парка.

За момент остана така, задъхана, готова да се разплаче. Пое си дълбоко дъх, после още веднъж и тръгна след него.

Тази проклета жена! Караше го да забравя кой е, какъв трябваше да бъде. Трябваше да спазва определена дистанция между чувствата и дълга си, между човека и титлата. Със семейството, насаме, би могло и инак. Ала дори с най-близките приятели официалната сдържаност трябва ще да е налице, когато се налагаше. Не можеше да си позволи лукса да бъде прекалено — как го нарече тя? Човечен, при положение, че отговорността в случая бе толкова голяма. Повече от всякога.

Загуби ценен приятел и за какво? Заради някакво неясно насилническо изстъпление на безименна група терористи. Не, не можеше да повярва в това. Мимоходом откъсна цвят от храста, покрай който минаваше. Човек не е просто стръкче, което може да бъде прекършено по нечия прищявка. Имало е някаква причина, а Сюар е бил грешка.

Баща му е бил мишената. Сигурен бе в това, както бе сигурен в името си. А Дебок, този звяр, е бил спусъка.

— Ваше Височество…

Обърна се и видя Ив. Паркът бе буйно нацъфтял, пищните тропически растения бяха избуяли като в опиянение. Колко й подхождат, бе неволната му мисъл. Като в райската градина, само дето там плодът е бил забранен, не жената.

— Искам да се извиня — добави тя бързо. Извиненията, както и грешките, й бе по-лесно да преглътне, отколкото да изрече. — Когато греша, най-често греша сериозно. Надявам се да ми повярвате, че наистина съжалявам.

— Вярвам ти, че съжаляваш, Ив, точно както вярвам, че искрено мислеше онова, което каза.

Та отвори уста да възрази, но се отказа.

— Предполагам, това се отнася и за двама ни.

Известно време той я гледа мълчаливо. Виждаше, че все още бе ядосана, дори повече, заради угризенията, накарали я да се извини. Това състояние му беше добре познато — да си принуден никога да не избухваш, да не даваш израз на гнева си, да потискаш раздразнението.

— Предложение за мир — реши Алекс, воден от внезапен порив и й подаде откъснатия цвят. — Не с хубаво да съм груб със своите гости.

Ив взе цветето и вдиша нежното ухание, като полагаше усилия да не се остави да бъде омилостивена.