Читать «Престолонаследникът» онлайн - страница 26

— А щеше ли да е хубаво да сте груб с мен, ако не бях ваш гост?

— Много си дръзка.

— Да. — После тя се усмихна и затъкна цветето зад ухо то си. — Късмет и за двама ни е, че не съм ваш поданик.

— По това спор няма.

Той вдигна очи към небето, толкова ясно и съвършено синьо, колкото бива само в мечтите. Не й убягна тъжния му и напрегнат израз. Отново й се прииска да протегне ръка и да го докосне утешително.

— Единствено насаме ли ви е позволено да скърбите, Ваше Височество?

Алекс върна погледа си. Имаше съчувствие, предложение за приятелство в тона й. Толкова дълго си бе забранявал да приеме от нея дори това. Ала го възпираше, гнетеше го една непоносимо тежка мисъл. Затвори за миг очи и направи кратък отрицателен жест с глава.

— По възраст той беше по-близо до поколението на баща ми, но въпреки това бе един от малцината, с които можех да разговарям свободно. Морис нямаше никакви претенции, никакви остри ръбове, какви го прекалените амбиции често дялат в хората.

— Значи е бил ваш приятел? — Ив се приближи и преда Алекс да схване намерението й, се озова в прегръдката й — Моите съболезнования. Не разбрах, че ви е бил приятел. Толкова съжалявам.

Убиваше, режеше го къс по къс с нейната топлота и съчувствие. Той искате повече, много повече! Ръцете му лежаха кротко върху раменете й, а изгаряше от желание да я притисне до себе си. Уханието на косата, на кожата й нахлу и се разля в него, а Алекс не бе в състояние да стори нищо, освен да стои и безучастно да чака крепостта му да бъде превзета.

Бяха го учили да се бори, а ето че сега бе безпомощен. Буйната зеленина наоколо ги скриваше от двореца, ала нямаше убежище за човек, пожелал това, което принадлежи на родния му брат.

Болеше. И макар зад титлата, извън положението, което заемаше, да бе човек от плът и кръв, рядко бе изпитвал такава остра и сладостно мъчителна болка. Тя се смеси със скръбта и гнева, като заплашвате да избухне в страстен взрив, който той не би могъл да овладее. Пуснатите на свобода чувства по-трудно се поддаваха на контрол от потисканите.

Дръпна се рязко. Очите му бяха студени и чужди.

— Имам много неща за уреждане. — Единоборството с чувствата правеше гласа му суров, държането сухо. — Трябва да ме извиниш, трябва проверя дали Бенет е свободен да ти прави компания за обяд.

И Алекс си тръгна, а Ив остана като вцепенена, приковала поглед и гърба му.

Нима бе безчувствен? Нищо ли не изпитваше? Толкова ли бе лишен от нормали усещания, та дори не показа и признах на вълнение в същото време, когато на нея душата й бе омекнала като памук. За миг си бе помислила… Пълна глупачка бе да си го мисли, довърши решително, но с облекчение приседна на близката каменна пейка, защото коленете й започнаха да треперят. Глупачка бе да си въобразява, че той също бе почувствал тази потребност, този копнеж, тяхната кристална истинност, в мига, когато телата им се докоснаха.

Жестът й бе жест на утеха, ала в следващия миг всичко се обърна надолу с главата. Искаше просто да постои така, с буза, опряна в неговата, без да казват нищо, само да чувстват. Но Алекс не бе изпитал същото. Тя затвори очи. Посягаше към нещо, което не можеше да достигне.