Читать «Престолонаследникът» онлайн - страница 23

— Ив… — Не му бе лесно. Една обикновена молба събуждаше противоречия, срещаше съпротива в душата му. — Ще е от полза, ако дойдеш с мен. Мисля, че присъствието на жена ще й подейства по-добре.

— Само да си взема чантата — беше единственото, което тя каза.

Семейство Сюар живееха в симпатична розово боядисана къща с малка зелена морава, обрамчена по края с бели цветя. Ив забеляза червен детски велосипед на алеята. При вида му сърцето й се сви. Знаеше какво бе да загубиш родител и как болката никога не изчезваше напълно.

Александър й подаде ръка на слизане от колата. Тя я пое, ала после не я пусна.

— Ако се чувстваш неловко — подхвана той.

— Не, само ми е тъжно.

Тръгнаха към входната врата заедно. Ив знаеше, че шофьорът бе и охрана, но нямаше представа за допълнителния екип, разположен нагоре и надолу по тихата улица.

Отвори им Алина Сюар — закръглена жена в началото на средната възраст, с красиви очи и разбъркана коса. Очевидно я хващаха насред къщното почистване. Устата й увисна в първия момент, щом зърна Александър, ала набързо се окопити.

— Ваше Височество.

— Госпожо Сюар, извинете за неочакваното идване в дома ви. Може ли да влезем?

— Разбира се. — Ив забеляза косия й поглед към още неизбърсаните от прах мебели, към разпилените играчки по пода, на които тепърва им предстоеше да бъдат прибрани. — Мога ли да ви предложа кафе. Ваше Височество?

— Не, благодаря. Да ви представя госпожица Ив Хамилтън.

— Приятно ми е — протегна ръка жената. — Моля, заповядайте, седнете.

Александър придърпа един стол, тъй като знаеше, че тя ще остане права, ако и той стои.

— Госпожо Сюар, тази сутрин пристигнаха новини от Париж.

Седнала до нея на дивана, Ив усети как жената се напрегна.

— Да, Ваше Височество?

— В посолството са били поставени две бомби. Едната е избухнала, преди да я открият. — От опит знаеше, че лошите новини трябва да бъдат съобщавани без протакане. — Съпругът ви е бил убит.

— Морис? — Пръстите й несъзнателно се вкопчиха в ръката на Ив. — Мъртъв?

— Загинал е на мига, мадам. Баща ми ви изпраща своите дълбоки съболезнования, както и останалите членове на семейството ми.

— Възможна ли е… Грешка? — Нямаше сълзи, но пръстите й стискаха ръката на Ив като клещи.

Александър мразеше безсилието повече от всичко друго. Не можеше да й даде надежда, а съчувствието беше слаба утеха.

— Не, мадам. Бил е сам в кабинета, когато бомбата се е взривила.

— Коняк. Госпожо Сюар, къде държите коняка? — почти силом привлече Ив вниманието й.

— Коняк? — Гласът й беше пуст и безизразен като очите. — Коняк има в кухнята.

Ив само го погледна. Александър стана и отиде да го потърси.

— Вчера говорих с него — пророни Алина. — Той беше добре… Малко уморен. Срещите се точели толкова дълго. Купил подарък за дъщеря ни. Има рожден ден другия месец. — Тук гласът й започна да трепери. — Трябва да има грешка. Госпожице?

След това дойдоха и сълзите. Ив направи единствено поето можеше. Прегърна я. Когато Александър се върна в стаята, Ив я галеше по косата. И нейните очи бяха пълни. Главата на вдовицата лежеше върху гърлите й. Тъга и скръб витаеха във въздуха, заменили съмнението, нежеланието да се повярва на тежката вест. Извън всякакъв протокол, воден само от състрадание, той клекна пред тях и настойчиво пъхна чашата в ръцете ма Алина.