Читать «Престолонаследникът» онлайн - страница 119

Пресата я величаеше като героиня. Бенет носеше вестници и й четеше статиите на глас, като подбелваше очи към тавана при особено пищните хвалебствия.

Ив настояваше за откриване на представленията, после пък се тръшкаше, че без нея нещо може да се обърка, а тя няма да е там, за да го оправи.

След премиерата на първата пиеса прочете отзивите, като правеше разбор на всяка дума. Много се развълнува, че пиесата бе приета добре, отдъхна си, че дубльорът на Ръс се бе оказал надежден изпълнител. Единствено й бе мъчно, че самата тя не бе присъствала.

С течение на времето с все по-голяма неохота се подчиняваше на прегледите.

— Доктор Франко, кога ще престане цялото това натискане, мушкане и изобщо цялата тази суетня? Чувствам се добре.

Лежеше по корем, за да й смени превръзката. Предния ден бяха махнали конците. Раната беше зараснала чисто.

— Казаха ми, че не спиш добре нощем.

— Защото съм отегчена до смърт. Едно излизане в градината е същинско събитие. Искам да ида в театъра, докторе. Вече изпуснах всички представления на първата постановка. Не искам, по дяволите, да изтърва следващата премиера.

— Хм-хм. Разбрах, че отказваш да пиеш лекарството си.

— Не ми трябва. — Ив сложи глава на сгънатите си в лактите ръце и се нацупи. — Нали ви казах, че се чувствам добре.

— Винаги съм смятал, че мусенето е признак на оздравяване — рече той кротко и й помогна да се обърне.

— Извинете, ако не се държа прилично. — Тя загърна горнището на пижамата.

— Не твърдя такова нещо.

Ив нямаше как да не се усмихне.

— Във всеки случай, не можете да си представите какво е всеки да се върти около теб и да те гледа като рохко яйце. Ако Крис не бе убедила баща ми да се върне в Хюстън, щях съвсем да откача. Той е чудесен, разбира се. Останалите също. Децата дори ми нарисуваха картинки. А Дориан тайно ми донесе коте. На вас това не ви си полага да го знаете.

— Ще смятам информацията за поверителна.

— Принц Арманд идва всеки ден. Донесе ми музикална кутийка. — Тя се пресегна и взе от нощното шкафче кутийка от ковано сребро. — Била е на жена му. Подарил й я, когато се родил Алекс. Каза, че тя би искала сега да е моя.

— Защото и двете сте му дарили сина.

— Докторе, не се чувствам като някакъв герой. — В очите й отново се надигнаха сълзи, както напоследък често се случваше. Това я ядосваше, не искаше да е ревла. — Напротив, като че ли всичко ми е надолу с главата. Трябва да се стегна, да сложа и ред живота си и да оставя другите да живеят спокойно. Докато лежах толкова дълго, имах време да поразмишлявам.

— Мислите ти притесняват ли те?

— Някои от тях. Нужно е отново да се заема с работа.

— Защо да не опитаме едни експеримент?

— Стига да не предполага още инжекции.

— Не. Този следобед ще легнеш да спиш.

— Докторе…

— Чакай, първо чуй за какво става дума, после се жалвай. Значи, спиш днес следобед — повтори той. — Привечер ставаш и обличаш най-елегантната си рокля. Предлагам засега да не е с гол гръб. После отиваш в театъра. — Очите й светнаха и доктор Франко замълча за момент. — Само като зрител. След края на представлението се връщаш направо в двореца. Бихме могли да ти позволим една лека вечеря. И накрая, също като Пепеляшка, преди полунощ отново да си в леглото.