Читать «Престолонаследникът» онлайн - страница 106

— Разбира се. — Рийв събра останалите документи. — Успеем ли да заловим агента на Дебок и да го разпитаме, другото може да се окаже ненужно.

Мъжете станаха, а Александър се обърна към баща си:

— Ако разполагаш с няколко минути, бих желал да поговорим.

Бенет разбра, че въпросът бе личен, и сложи ръка на рамото му.

— Ще ходя в театъра преди обяд. Няма да я изпускам от поглед.

Александър само го изгледа продължително. Нямаше нужда да изрича благодарност.

— Само не й давай да го разбере. Ще те изрита.

— Дори когато й досаждам, тя ме търпи. — Отиде и целуна баща си по бузата. — Всички сме съпричастни, папа.

Арманд остана седнал и го съпроводи с поглед. Нито докладите, нито обсъжданите мерки и планове не бяха успокоили душата му така, както тези прости думи и една обикновена целувка бяха направили.

— От всичките ми деца Бенет е най-непредвидим.

— Ще е поласкан да го чуе.

— Като малък донасяше всяка намерена птичка със счупено крило или краче, всяко пострадало коте, и всеки път вярваше, че ще ги излекува. Случваше се да успее. Понякога се безпокоях, че е прекалено чувствителен. Толкова прилича на майка ти. — Арманд поклати глава и се изправи. — Да поръчам ли кафе, Александър?

— За мен не. Отивам в Хавър. За посрещането на един кораб.

— Такъв ентусиазъм?

— Щом се налага.

— Правилно. Искаш да говорим за Ив, нали?

— Да.

Арманд кимна и отиде да отвори прозореца. Може би морският бриз щеше да разсее напрежението, все още висящо в стаята.

— Александър, аз не съм сляп. Мисля, че разбирам чувствата ти.

— Възможно е. Ала аз самият едва започвам да ги разбирам.

— Когато бях съвсем млад, по-млад от теб, вече управлявах държавата. Бяха ме готвили за това, разбира се, от самото ми раждане. Но никой, най-малкото аз, очаквахме това да стане така скоро. Дядо ти се разболя и почина за три дни. Беше ми трудно. Тогава бях на двадесет и четири. Мнозина членове на Съвета се притесняваха за възрастта ми и темперамента. — Той се поизвърна от прозореца. На устните му трепна усмивка. — Не бях толкова дискретен, както си ти.

— На Бенет му е било писано да наследи нещо от теб.

За първи път от дни насам Арманд се разсмя.

— Не бях чак толкова недискретен. Та както и да е, бях управлявал по-малко от година, когато предприех официално посещение в Англия. Срещнах Елизабет и всички разпилени късчета от живота ми се дойдоха на мястото. Да се обича по този начин, Алекс, е болезнено, ала и по-хубаво от всяко друго нещо.

— Зная.

Арманд се обърна. Въздъхна дълбоко.

— Така си и мислех. Добре ли си даваш сметка какво ще искаш от нея?

— Колко пъти съм го премислял! Колко пъти съм си казвал, че не мога да го направя. Ще й струва толкова жертви, толкова усилия да се приспособи. Дори не съм убеден дали ще мога да й обясня в каква степен ще се промени животът й, ако приеме.

— Обича ли те?

— Да. — Той замълча и притисна очи с пръсти. — Господи, поне се надявам да е така. Трудно ми е да съм сигурен за нейните чувства, след като толкова дълго се противопоставях на собствените си.

Арманд и това разбираше. Когато той самият се беше влюбил, нямаше баща, с когото да сподели.