Читать «Престолонаследникът» онлайн - страница 103

И двамата бяха поети от неудържима сила. В една ослепителна, безпаметна секунда Алекс извика. На френски. Това бе езикът на сърцето му.

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

За първи път се събуждаше в обятията му. Беше на зазоряване. Навън едва-едва се развиделяваше, а шумът на морето долиташе като шепот. Свещите отдавна бяха догорели, но миризмата им още витаеше във въздуха.

Той я целуна лекичко по слепоочието и тя се размърда.

— Александър — промърмори и се сгуши по-близо.

— Заспивай. Рано е.

Ив го усети, че се кани да става.

— Тръгваш ли?

— Да, трябва.

Обви ръце около него и го задържа в гальовната топлина на леглото.

— Защо? Нали е рано?

Той се засмя. Провлечените й думи и сънени движения му се видяха толкова сладки. Свали ръката й и я целуна.

— Имам ранни срещи.

— Преди разсъмване? — Тя направи опит да се разсъни, като отвори широко очи. Косата му беше разрошена от спането, от нейните ласки, от любовната нощ. Ала погледът му беше буден и ясен. — Не можеш ли да останеш още малко при мен?

Алекс искаше да остане, искаше да й каже, че бе готов да остане при нея целия този ден и следващия след него. Но не можеше.

— Не е разумно.

— Разумно — сладостната нега в премрежените й очи помръкна. — Не искаш да си в стаята ми, когато прислугата се събуди.

— Ще е по-добре.

— За кого?

Той повдигна вежда. Отчасти развеселено, отчасти високомерно. Рядко някой му задаваше въпроси относно причините за постъпките му.

— Това, което е между нас, си е между нас. Няма да ми харесат шушукания или да видя името ти с големи букви по вестниците.

— Както беше с мен и Бенет — подхвърли Ив малко троснато и се надигна. Седна в леглото и скръсти ръце. — Предпочитам сама да се грижа за репутацията си.

— Кой ти пречи? Разполагаш с пълна свобода. Само че и аз ще имам грижата.

— За моята или за твоята?

По природа Алекс не беше от търпеливите. Мъчително, стъпка след стъпка беше изграждал у себе си това качество в течение на години. Сега му се наложи да използва заученото.

— Ив — рече кротко, — вече доста се приказва след онази наша снимка в пресата.

— Радвам се. — Тя отметна коса и закова поглед в лицето му. Почувства се обидена. Не знаеше откъде се взе това чувство и защо бе тъй остро, ала я заболя. Обидата лесно водеше до неблагоразумие и безразсъдство. — Аз не се срамувам, че съм твоя любовница.

— Това ли мислиш? Че се срамувам?

— Идваш при мен късно, тръгваш си рано преди изгрев, сякаш те е срам къде и с кого си прекарал нощта.

Ръката му посегна към гърлото й. Ив почувства силата и гнева му. Не отмести поглед, макар в очите му да святкаха мълнии.

— Никога повече не го казвай! Как може дори да си го мислиш?

— А какво да ме кара да мисля друго?

Той я стисна по-силно и тя разтвори широко очи. В следващия миг устата му ожесточено се впи в нейната. Ив се задърпа, защото искаше Алекс да й отговори, да й отговори нещо, но ръцете му бяха бързи и непреклонни. Безмилостно шареха по тялото й и намираха всички слаби места, които бе открил през нощта по един по-нежен начин.

Тялото й се превърна в едно пулсиращо чувствено кълбо. Всяка свързана мисъл изчезна от главата й, заменена от усещане след усещане — буйни, пламенни, изгарящи.