Читать «Престолонаследникът» онлайн - страница 100
Нора Робъртс
— Нищо не е — започна Ив да събира страниците, ала той ги затисна с длан.
— Това заглавие не ми е познато. Какво е.
— Не — отвърна тя смутено, като се чудеше как да отвлече вниманието му. — Нищо не е — повтори.
— Вече мислиш върху следващите си постановки? — А той самият мислеше как Ив ще си замине, как ще продължи — своя живот и своята работа. Струваше му усилие да покаже интерес, а не тъга. — Що за пиеса е?
— Ще бъде. — Това е нещо като семейна драма. Слушай, защо да не…
— Много малко ми се струва — попрелисти страниците Алекс, като прецени, че са не повече от петнадесетина. После изведнъж му просветна — начина, по който се бе сгърбила над компютъра, смачканите топки хартия. Вдигна глава и я погледна с кротка усмивка. — Ти я пишеш.
Заловена на местопрестъплението, тя сви рамене и опита да се измъкне.
— Само като хоби.
— Изчерви се.
— Не съм, разбира се. Стига глупости. — Взе отново чашата с коняка и се постара да звучи нехайно: — Просто колкото да върша нещо в свободното си време. — Повъртя чашата в ръка, после отпи. Алекс със съжаление си помисли, че никога не я бе виждал на сцената.
— Скъпа, през последните седмици имах възможност лично да се убедя с колко свободно време разполагаш. — Протегна ръка и прибра косата й зад ухото. — Никога не си ми споменавала, че имаш желание да пишеш.
— Когато човек е посредствен, не се старае да го разгласява.
— Посредствен. Предпочитам сам да преценя. — Посегна към листата, но Ив бе по-бърза.
— Съвсем в чернови вид е. Нищо не съм изглаждала.
— Зачитам нежеланието на един творец да виждат работата му преди да е завършена. — Ала той възнамеряваше да я види, и то възможно най-скоро. — Първата ли ти е?
— Не. — Тя пъхна разпечатаните страници в чекмедже то и го затвори. — Бях написала една и част от друга.
— Тогава дай да видя готовата.
— Унищожена е — помъчи се Ив пак да каже равнодушно. — Беше в кабинета.
— Значи работата ти е отишла на вятъра. — Алекс пристъпи напред и взе лицето й в шепи. — Толкова съжалявам, Ив. Сигурно когато пишеш нещо, то става част от самия теб, нещо живо. Да го загубиш е голям удар.
Не беше очаквала той да я разбере. Писането представляваше усещане, не по-малко важно от дарбата и умението. Сърцето й трепна признателно.
— Не беше нищо особено — отрони. — По-скоро един опит. Дано съм научила нещо и тази да излезе по-сполучлива.
— Искам да те попитам нещо.
— Какво?
— Едно време искаше да ставаш актриса. Защо не играеш?
— Защото актьорът с длъжен да прави каквото му наредят. Продуцентът е този, който командва парада.
Алекс не можа да не се усмихне.
— Това ли е само?
— В добавка и факта, че съм по-добра като продуцент, отколкото някога съм била като актриса.
— А писането?
— Вид предизвикателство към самата себе си. — Веднъж започнала, вече й бе лесно да говори. Нямаше място за тайни или неудобство. Не и с него. — Щом претендирам да разбирам от театър, да зная какво се харесва на публиката, как се продуцира и поставя една пиеса на сцената, защо да не мога и да напиша някоя? Някоя добра — добави тя, после пресуши коняка. — Първият опит беше толкова злополучен, та реших, че няма накъде по-лошо, бих могла само да се усъвършенствам.
