Читать «Престолонаследникът» онлайн - страница 99

Видя я как се протегна и скръсти ръце зад врата.

— Обеща, че няма да се преуморяваш.

Ив остана в същата поза, но обърна сепнато глава. В очите й се появи облекчение, сетне радост.

— Кой само ми го казва! — Тя го измери с жаден поглед, от който изнуреният й вид напълно изчезна. — Изглеждаш капнал, Алекс. Мислех, че вече си в леглото.

— Работа — пристъпи той навътре. — Съжалявам, че не можах да вечерям с вас.

— Липсваше ми. — Тя хвана ръката му и пръстите им се преплетоха. — Не смятах да ти го казвам, ала се безпокоях.

— Не е трябвало. В двореца съм от пет часа.

— Исках да попитам, но… — Ив се усмихна плахо и тръсна глава. — Стори ми се неудобно.

— Бенет и Габриела щяха да ти кажат.

— Важното е, че сега си тук. Ял ли си?

— Хапнахме нещо в кабинета на баща ми. — Не помнеше какво. В ума му бяха останали само проведените разговори и обсъждания. — Разбрах, че сестра ти е тук.

— Пристигна днес преди обяд. — Тя свали крака от стола и отиде до малък шкаф в стил „рококо“. Изрови бутилка коняк и наля в две чаши. — Надявам се Бри да я успокои. Побъркала се беше от притеснение, докато дойде.

— Може би ще успее да те убеди да се върнеш в Америка.

Ив му подаде едната чаша и чукна своята в нея.

— Изключено.

— За представленията може да бъде насрочена друга дата, след месец, да речем, или след година.

Тя отпи с повдигната вежда.

— Приказвал ли си вече с Крис?

— Не, защо?

— Нищо. — Ив се усмихна и отиде да включи касетофона. Стаята се изпълни с тиха музика. Когато имаш намерение да съблазниш принц, помисли тя, трябва да използваш всички възможности, нищо не бива да те спира. — Няма да замина, Алекс, така че е губене на време да спорим за това. — Ив докосна с език ръба на чашата. — А аз мразя да си губя времето.

Само като я гледаше, само като чуваше гласа й, сърцето му ускоряваше ход.

— Ти просто си голям инат. Навярно ако не ми се искаше тъй страшно да съм с теб, можех да те заставя да тръгнеш.

— Не, нямаше да можеш. Ала не можеш да си представиш как копнеех да чуя, че искаш да съм с теб. — Тя се приближи. Двамата стояха до бюрото, светлината падаше встрани.

— Не съм ли ти го казвал?

— Не си — хвана ръката му Ив. — Не ми казваш кой знае какво с думи.

— Съжалявам. — Той поднесе ръката й към устните си.

— Не искам да съжаляваш — остави тя чашата. — Не искам да си друг, освен това, което си.

— Странно. — Алекс притисна ръката й до бузата си. — Напоследък толкова често желаех да съм нещо различно от това, което съм.

— Напразно. — Точно от силата й се нуждаеше той в момента. Ив го чувстваше, неизвестно защо бе сигурна. — Никога не бива да съжаляваме за това, което сме. И двамата. Нека да се радваме. — Тя лекичко го погали с пръст по брадата. — Просто да се радваме един на друг.

— Ив… — Алекс не знаеше какво да й каже, какво трябва да бъде казано и какво все още да остане вътре в него засега. Понечи да остави чашата си върху купчината листа, но се усети и я постави редом. — Да не разваля нещо. Като гледам, доста си се потрудила. Какво е това? Нова пиеса?