Читать «Престолонаследникът» онлайн - страница 98

А тя щеше да работи. Ръкописите на собствените й пиеси бяха унищожени. Сама си бе виновна, че не бе направила копие. А може и да е за добро, каза си. И без друго първата бе прекалено емоционална, твърде претрупана. Втората — е, беше й отнело шест месеца да се добере до второ действие.

И така, почваше на чисто. Нова идея, ново настроение и донякъде нов човек. Първо действие, първа картина, рече мислено и кликна върху иконата да отвори нов файл.

Времето минаваше. Беше разпечатила и смачкала на топка безброй листа. Ала друга задоволителна купчинка стоеше подредена отстрани. Този път ще стане, помисли решително. А когато свършеше, сама щеше да постави пиесата, можеше дори сама да я режисира. Усмихна се и разкърши рамене. Не беше ли започнала със същата мисъл да пише и първия път?

Така и я завари Александър — да работи, наведена над клавиатурата, с вдигната коса и подвити под себе си крака. Настолната лампа осветяваше ръцете й, движещи се бързо по клавишите. Носеше съшия светлосин копринен халат като първата нощ когато бе отишъл при нея. Ръкавите бяха навити до лакътя, а краищата му падаха небрежно и откриваха бедрата.

Всеки път наново се удивяваше колко бе прелестна. Независимо дали полагаше старания за външния си вид, или пък небрежно не му обръщаше внимание. Винаги беше възхитителна. Но имаше още нещо в добавка към красотата, което й придаваше съдържание. Какво бе то? Вещина? Нещо, което подсказваше, че ще направи онова, с което се бе захванала, и ще го направи добре?

Ръцете й изглеждаха нежни, раменете крехки, лицето младо, чувствено и уязвимо. Дори всичко да бе така, Ив притежаваше сила и целеустременост, които я правеха способна да се справи с всичко, което и поднася животът.

Това ли бе причината да я обича? Нейните качества? Александър уморено прекара ръка през лицето си. Едва бе започнал по-пълно да си дава сметка, да се опитва да анализира и разбере. Привличането далеч беше надхвърлило външната хубост. Желанието се бе превърнало в много повече от плътски копнеж.

Веднъж й каза, че има нужда от нея. Беше вярно както тогава, така и сега. Ала не й бе казал, може би защото сам не го осъзнаваше ясно, за дълбочината и силата на тази нужда.

Когато помисли, че можеше да я е загуби, сърцето му бе спряло да бие. Той сякаш спря да чува, да вижда, да чувства. Това любов ли означаваше?

Де да беше сигурен. Никога не си бе позволявал да обича извън любовта към семейството и страната. С Ив го бе допуснал и бе станал жертва на чувствата. Може би това бе любовта. Да си уязвим, да си зависим, да изпитваш потребност от някого. Такъв огромен риск. Риск, който здравият разум му подсказвате, че не бива да допуска. Нито сега, нито, вероятно, когато и да било. И все пак се бе случило.

Ако имаше някакво желание в момента, то бе да я отведе някъде, където двамата да са обикновени хора в обикновено време. Може би тази нощ за няколко часа биха могли да си представят, че това е така.