Читать «Древният враг» онлайн - страница 62

Върнаха се по пътя, по който бяха дошли. Стю Уоргъл, все така решен да покаже безстрашието си, настоя да пази отзад този път, и пристъпяше важно зад тях.

Когато стигнаха Скайлайн роуд, църковната камбана удари, сепвайки ги. Отново заби, бавно, отново, бавно, отново…

Тал чувстваше как металния звук кънти в зъбите му.

Всички спряха на ъгъла, слушайки камбаната и гледайки на запад, към другия край на Вейл лейн. Само на малко повече от една пресечка, над другите сгради се издигаше една тухлена църковна кула; на всеки ъгъл на заострения покрив на покритата с плочи камбанария имаше по една малка светлинка.

— Католическата църква — информира ги д-р Пейдж, повишавайки глас, за да надвие камбанния звън. — Служи на всички околни градчета. Нашата „Богородица на планините“.

Звънът на една църковна камбана можеше да бъде весела музика. Но в този нямаше нищо весело, реши Тал.

— Кой я бие? — питаше се на глас Горди.

— Може би никой — отвърна Франк. — Може да е прикрепена към някакво механично устройство; може да е с таймер.

В осветената камбанария камбаната се люлееше, хвърляйки отблясъци от месинг едновременно с ясния си звън.

— Обикновено по това време ли звъни в неделя вечер? — попита Брайс д-р Пейдж.

— Не.

— Значи не е с таймер.

През една пресечка, високо над земята, камбаната продължаваше да проблясва и бие.

— Тогава кой дърпа въжето? — попита Горди Брогън.

В ума на Тал Уитмън се промъкна страховито видение: Джейк Джонсън, посинял и подпухнал, изстинал, стои в помещението на дъното на камбанарията и дърпа въжето с безкръвните си ръце, дърпа ли, дърпа, с обърнато нагоре мъртвешко лице, усмихвайки се с широката тъжна усмивка на труп, с изпъкнали очи, взиращи се в камбаната, която се люлее и звъни под островърхия покрив. Тал потръпна.

— Може би трябва да отидем до църквата да видим кой е там — каза Франк.

— Не — отвърна веднага Брайс. — Точно това иска то да направим. Иска да отидем да видим. То иска да влезем вътре в църквата и после отново ще изгаси светлината…

Тал забеляза, че Брайс също употреби сега местоимението „то“.

— Да-а — каза Лайза Пейдж. — То е там сега и ни очаква.

Дори Стю Уоргъл не бе подготвен да ги поощри да отидат тази вечер в църквата.

В откритата камбанария се виждаше как камбаната се люлее, продължавайки да разпръсва метална светлина; полюшване, проблясване, полюшваме, премигване; сякаш изпращаше светлинни сигнали с хипнотична сила едновременно с монотонното си биене: Отпускаш се, доспива ти се, спи, заспиваш, заспиваш… заспал си дълбоко, в транс… ти си в моята власт… ще дойдеш в църквата… ще дойдеш сега, ела, ела, ела в църквата и виж прекрасната изненада, която те очаква тук… ела… ела…

Брайс се отърси като че пропъждайки сън и каза:

— Щом то иска да отидем в църквата, това е добра причина да не отиваме. Никакво разследване, докато не се съмне.

Всички се отвърнаха от Вейл лейн и се отправиха на север по Скайлайн роуд, покрай ресторант Маунтинвю, към участъка.

Бяха изминали може би двадесет крачки, когато камбаната престана да бие.

И отново нечовешката тишина нахлу като гъста течност в града и обгърна всичко.