Читать «Древният враг» онлайн - страница 61

— Съгласна съм — каза д-р Пейдж.

Горди Брогън поклати глава.

— Но тогава какво се очаква от нас да мислим? За каквото и да било? Искам да кажа, има ли някакви ограничения? Трябва ли да се тормозим за духове, таласъми, върколаци и… и вампири? Трябва да изключим някои неща.

— Разбира се — отвърна спокойно Брайс. — Горди, никой не е казал, че си имаме работа с духове или върколаци. Но трябва да осъзнаем, че си имаме работа с непознатото. Това е всичко. Непознатото.

— Няма да се хвана — каза намусено Стю Уоргъл. — Непознатото, глупости. Когато всичко свърши, ще открием, че е работа на някой перверзен, на някой смрадлив боклук, с каквито сме си имали работа и преди.

Франк каза:

— Уоргъл, начинът ти на мислене е такъв, че да ни накара да пренебрегнем важни факти. И това е начинът на мислене, който ще ни убие.

— Само почакайте — каза им Уоргъл. — Ще видите, че съм прав. — Той се изплю на тротоара, мушна пръсти в колана и се опита да си придаде вид на единствения уравновесен мъж в групата.

Тал Уитмън виждаше през бабаитската поза; виждаше и ужаса у Уоргъл. Въпреки че той бе един от най-нечувствителните мъже, които Тал познаваше, и Стю усещаше примитивния отклик, за който бе говорила Лайза Пейдж. Независимо дали го признаваше или не, очевидно Стю усещаше същия мраз, който тресеше всички до костите. Франк Отри също забеляза, че спокойствието на Уоргъл бе само поза. С тон на пресилено, неискрено възхищение, Франк рече:

— Стю, с твоя пример ти ни даваш кураж. Ти ни вдъхновяваш. Какво бихме правили без теб?

— Без мен — каза кисело Уоргъл — ти ще отидеш направо в канализацията, Франк.

С изкуствено слисване, Франк се обърна към Тал, Одри и Брайс.

— Не ви ли прилича на напомпана кратуна?

— Така е. Но не вини Стю. В неговия случай — каза Тал — напомпаната кратуна е резултат от отчаяните усилия на Майката Природа да запълни едно празно пространство.

Това бе малка шега, но смехът, който тя предизвика, бе голям. Въпреки че Стю обичаше острите шеги, предпочиташе друг да е потърпевшият; все пак успя да разтегли устни в усмивка.

Тал разбираше, че те не се смеят толкова на шегата, колкото на смъртта; те се смееха в нейното безплътно лице.

Ала когато смехът изчезна, нощта си остана все така тъмна.

Градът си остана все така неестествено тих.

Джейк Джонсън все така го нямаше.

И „то“ беше все така тук.

Д-р Пейдж се обърна към Брайс Хамънд и каза:

— Готови ли сте да отидем в къщата на семейство Оксли?

Брайс поклати глава.

— Не точно сега. Смятам, че е по-разумно да не обикаляме повече, докато не повикаме подкрепление. Нямам намерение да загубя още някого. Не, щом не можем да помогнем с нещо.

Тал видя как при спомена за Джейк през очите на Брайс премина мъка.

Помисли си: „Брайс, приятелю, когато нещо не е наред, ти винаги поемаш голямата част от отговорност, точно както винаги бързаш да поделиш заслугата за успеха, който се дължи изцяло на теб“.

— Да се връщаме в участъка — каза Брайс. — Трябва внимателно да планираме ходовете си, а и трябва да се обадя.