Читать «Древният враг» онлайн - страница 53
Дийн Кунц
В един друг апартамент над един друг магазин, Франк Отри и неговите хора откриха още един прогизнал с вода килим, който джвакаше под краката им. В дневната, трапезарията и спалните килимите бяха сухи, но този в коридора към кухнята бе съвсем мокър. В самата кухня три четвърти от покрития с плочки под бе покрит с вода, на някои места до към три сантиметра дълбока.
Стоейки в коридора и гледайки в кухнята, Джейк Джонсън каза:
— Трябва да е теч от водопроводната инсталация.
— Ти каза това и на другото място — припомни му Франк. — Прилича на съвпадение, не мислиш ли?
Горди Брогън рече:
— Та това е само вода. Не виждам какво общо има с… всички убийства.
— По дяволите — каза Стю Уоргъл, — губим си времето. Тук няма нищо. Да вървим.
Без да им обръща внимание, Франк влезе в кухнята, внимателно заобиколи единия край на малкото езерце и се насочи към сухата част до една редица от шкафове. Отвори няколко от вратите и намери малко пластмасово кошче за отпадъци. Беше сухо и чисто и имаше автоматичен капак, който се затваряше херметически. В едно чекмедже намери мерителна лъжичка, гребна с нея от водата и я изля в пластмасовия контейнер.
— Какво правиш? — попита Джейк от прага.
— Вземам проба.
— Проба ли? Защо? Това е вода.
— Да — каза Франк, — но има нещо странно в нея.
Банята. Огледалото. Големите мазни черни букви. Джени се вгледа в четирите изписани думи.
— Кой е Тимоти Флайт? — попита Лайза.
— Може да е човекът, който е написал това — каза лейтенант Уитмън.
— Стаята от Флайт ли е наета? — попита шерифът.
— Сигурен съм, че не видях това име в регистъра — каза лейтенантът. — Можем да проверим, когато слезем долу, но аз съм съвсем сигурен.
— Може би Тимоти Флайт е един от убийците — каза Лайза. — Може човекът, който е наел стаята, да го е познал и да е оставил това съобщение.
Шерифът поклати глава.
— Не. Ако Флайт имаше нещо общо със случилото се в този град, не би оставил името си. Щеше да го изтрие.
— Освен ако не е знаел, че то е тук — каза Джени.
Лейтенантът каза:
— Или може би е знаел, че е тук, но е от онези бесни маниаци, за които ти говореше, и не му пука дали ще го хванем или не.
Брайс Хамънд погледна към Джени.
— Някой в града да се казва Флайт?
— Никога не съм чувала за него.
— Познаваш ли всички в Сноуфилд?
— Да.
— Всичките петстотин?
— Почти всички — каза тя.
— Почти, хм? Тогава тук би могло да има някой Тимоти Флайт.
— Дори и да не съм го срещала никога, все пак щях да чуя някой да го споменава. Градът е малък, шерифе, поне извън сезона.
— Може да е някой от Маунт Ларсън, Шейди Рост или Пайнвил — предположи лейтенантът.
На Джени й се искаше да разговарят за съобщението върху огледалото някъде другаде. Навън. На открито. Където нищо не може да се промъкне наблизо, без да се разкрие. Имаше тревожното, несигурно, ала безспорно усещане, че нещо — нещо ужасно странно — се движи в този момент в някоя друга част на хотела, потайно изпълнявайки някаква ужасяваща задача, за която и тя, и шерифът, и Лайза, и помощник-шерифът нямаха представа.
