Читать «Древният враг» онлайн - страница 52

Рецепцията бе от дясната страна. Върху дървеното гише стоеше един звънец и Джени го натисна рязко няколко пъти, без да очаква отговор и без да получи такъв.

— Дан и Силвия имат апартамент зад тази служебна зона — каза тя и посочи към малките служебни помещения зад гишето.

— Те ли са собствениците? — попита шерифът.

— Да. Дан и Силвия Канарски.

Шерифът я изгледа за момент.

— Твои приятели ли са?

— Да. Близки приятели.

— Тогава по-добре да не гледаме в апартамента — рече той.

В неговите сини очи с тежки клепачи просветна разбиране и съчувствие. Джени бе изненадана от внезапните чувства на нежност и разбиране, които изпълниха лицето му. През изминалия час, докато наблюдаваше действията му, тя все по-силно осъзнаваше, че той е значително по-бдителен и по-умен, отколкрто й се стори в началото. Сега, гледайки в неговите чувствителни, пламенни очи, тя осъзна, че той е възприемчив, интересен, страхотен.

— Не можем да си отидем просто така — каза тя. — Рано или късно, това място трябва да бъде претърсено. Целият град трябва да бъде претърсен. Може би ще е добре да отметнем това място.

Тя вдигна подвижната част на дървеното гише и с отправи към вратата, разположена зад мястото на администратора.

— Моля ви, докторе — каза шерифът, — винаги оставяйте аз или лейтенант Уитмън да влизаме първи.

Тя отстъпи покорно назад и той влезе пред нея в апартамента на Дан и Силвия, но не откриха никого. Никакви трупове.

Благодаря ти, Господи.

Когато се върнаха на гишето, лейтенант Уитмън прелистваше книгата за гости.

— Само шест стаи са били заети, всичките на втория етаж.

Шерифът откри ключовете на едно табло до кутиите за писма.

С почти отегчителна предпазливост те се качиха по стълбите и прегледаха шестте стаи. В първите пет намериха багаж, фотоапарати, написани наполовина пощенски картички и други признаци, че в хотела наистина е имало гости, но не откриха самите гости.

В шестата стая, когато лейтенант Уитмън се опита да отвори вратата на банята, тя се оказа заключена. Той задумка по нея и извика:

— Полиция! Има ли някой вътре?

Никакъв отговор.

Уитмън погледна дръжката, после шерифа.

— Няма бутон за заключване от тази страна, значи трябва да има някой вътре. Да я разбия ли?

— Изглежда солидна врата — каза Хамънд. — Не е нужно да си изкълчваш рамото. Стреляй в ключалката.

Джени хвана Лайза за ръката и я дръпна встрани, за да я предпази, ако случайно куршумът рикошира.

Лейтенант Уитмън извика предупредително към онзи, който евентуално се намираше вътре, и стреля. После отвори вратата е ритник и бързо влезе вътре.

— Няма никой.

— Може да са минали през прозореца — каза шерифът.

— Тук няма никакви прозорци — каза Уитмън, мръщейки се.

— Сигурен ли си, че вратата бе заключена?

— Напълно. И може да се заключи само отвътре.

— Но как — като вътре нямаше никой?

Уитмън вдигна рамене.

— Освен това, има нещо, което трябва да погледнеш.

Всъщност всички погледнаха, защото банята бе достатъчно обширна да влязат четирима души. Върху огледалото над мивката, с едри, мазни черни букви бе надраскано набързо следното съобщение: