Читать «Древният враг» онлайн - страница 47

Брайс се доближи предпазливо и насочи светлината право надолу в канала. Каквото и да бе проблеснало, вече го нямаше.

Клекна до отводнителния канал и надникна през решетките. Светлината разкри само стените на една тръба. Това бе колектор за дъждовна вода с диаметър около тридесет сантиметра и бе сух, което означаваше, че едва ли скоро е виждал вода.

Да е било плъх? Сноуфилд бе курортно селище, което обслужваше сравнително голям приток от хора; по тази причина градът вземаше необичайно строги мерки за предпазване от всякакъв вид вредители. Разбира се, въпреки старанието в това отношение, присъствието на един-два плъха не бе невъзможно. Онова нещо би могло да бъде плъх. Но на Брайс не му се вярваше.

Той измина разстоянието до алеята от другата страна, сетне се върна до вратата, където Тал и другите го чакаха.

— Видя ли нещо? — попита Тал.

— Нищо — каза Брайс, излизайки на тротоара и затваряйки вратата зад себе си.

Разказа им за чувството, че някой го наблюдава и за движението в отточния канал.

— Либерманови са били убити от хора — каза Франк Отри. — Не от нещо толкова малко, че да пълзи през каналите.

— Май случаят наистина е такъв — съгласи се Брайс.

— Но ти действително си почувствал нещо там, нали? — тревожно запита Лайза.

— Усетих нещо — каза Брайс на момичето. — Всъщност, то не ми въздейства толкова силно, колкото ти каза. Но определено то е… странно.

— Добре — каза Лайза. — Радвам се, че не ни смятате просто за две истерични жени.

— Вземайки под внимание какво сте преживели, вие двете сте толкова неистерични, колкото изобщо е възможно.

— Добре — каза момичето, — Джени е доктор и се надявам и аз някой ден да стана доктор, а докторите просто не могат да си позволят да са истерични.

Тя бе сладко дете — въпреки че Брайс не можеше да не отбележи, че по-голямата сестра е дори по-хубава. И момичето, и лекарката имаха една и съща прелестна кестенява коса, гъста и лъскава; това бе тъмночервеникавото кафяво на добре полирано черешово дърво. Двете имаха еднаква златиста кожа. И понеже чертите на д-р Пейдж бяха по-зрели от тези на Лайза, те бяха и по-интересни и привлекателни за Брайс. Очите й бяха с една отсянка по-зелени от тези на сестра й.

Брайс каза:

— Д-р Пейдж, бих искал да видя къщата с барикадираните в кабинета тела.

— Да — каза Тал. — Убийствата в заключена стая.

— Това е къщата на Оксли на Вейл. — Тя ги поведе надолу по улицата към ъгъла на Вейл лейн и Скайлайн роуд.

Сухото влачене от стъпките им бе единствения звук и Брайс отново си помисли за запустели места, за скарабеите, пъплещи сред купища древни чупливи папируси в пусти гробници.

Като зави по Вейл лейн, д-р Пейдж спря и каза:

— Том и Карин Оксли живеят… ъъ… живееха на две пресечки по-нататък.

Брайс огледа улицата и рече:

— Вместо да отидем направо до къщата на Оксли, нека погледнем във всички къщи и магазини оттук дотам — поне от тази страна на улицата. Смятам, че е безопасно да се разделим на две групи, по четирима. Няма да отиваме в две различни посоки. Ще сме достатъчно близо да си помагаме, ако се появи опасност. Д-р Пейдж, Лайза — оставате с Тал и мен. Франк, поверявам ти втората група.