Читать «Древният враг» онлайн - страница 44

Изведнъж се появи вятър и дърветата се разклатиха, сякаш откликваха на неосезаема за човешкото ухо музика.

Лайза преодоля изумлението си и каза:

— Беше като че… като че се опитваха да ни стреснат… дразнейки ни.

— Дразнене — каза Джени. — Да, точно на това приличаше.

— Играят си с нас.

— Като котка с мишка — тихо отвърна Джени.

Стояха по средата на безмълвната улица, страхувайки се да се върнат на пейката пред градския затвор, за да не би тяхното движение да предизвика отново сирената или камбаната.

Внезапно чуха глухо бучене. За момент стомахът на Джени се стегна. Тя вдигна пак револвера, въпреки че не виждаше къде да стреля. После разпозна звука: моторите на коли, изкачващи стръмния планински път.

Извърна се и се загледа надолу по улицата. Шумът от двигателите се засилваше. Зад завоя се появи кола, в края на града.

Мигаща червена светлина на покрива. Полицейска кола. Две полицейски коли.

— Слава Богу! — каза Лайза.

Джени бързо отведе сестра си до постлания с каменни плочи тротоар пред участъка.

Двете бяло-зелени патрулни коли изкачиха бавно опустялата улица и завиха под ъгъл до бордюра пред дървената пейка. Двата двигателя изгаснаха едновременно. Мъртвешката тишина на Сноуфилд отново завладя нощта.

Един доста симпатичен черен мъж в униформа на помощник-шериф излезе пръв от колата, оставяйки след себе си вратата отворена. Той погледна към Джени и Лайза, но не проговори веднага. Вниманието му бе завладяно от неестествено тихата, безлюдна улица. Втори мъж излезе от предната врата на същата кола. Имаше непокорна песъчлива коса. Клепачите му бяха толкова натежали, че изглеждаше като че всеки момент ще заспи. Бе облечен в цивилни дрехи — сиви панталони, бледосиня риза и тъмносиньо яке — но на него имаше прикачена значка.

Още четирима мъже излязоха от патрулните коли. Всичките шест новодошли застанаха безмълвно за един дълъг момент, очите им оглеждаха тихите магазини и къщи.

В този странен, продължителен миг, Джени усети смразяващо предчувствие, на което не й се искаше да повярва. Беше сигурна — усещаше; знаеше, — че не всички от тях щяха напуснат това място живи.

11

РАЗСЛЕДВАНЕ

Брайс приклекна до тялото на Пол Хендерсън.

Останалите седем — неговите хора, д-р Пейдж и Лайза — се бяха събрали в приемната, зад дървената преграда в сноуфилдския шерифски участък. Бяха притихнали в присъствието на смъртта.

Пол Хендерсън беше добър човек с добри инстинкти. Смъртта му бе голяма загуба.

Брайс каза:

— Д-р Пейдж?

Тя приклекна от другата страна на трупа.

— Да?

— Не сте ли местили тялото?

— Дори не съм го пипала, шерифе.

— Няма ли кръв?

— Точно както виждате. Никаква кръв.

— Раната може да е на гърба — каза Брайс.

— Дори и да е така, пак щеше да има кръв на пода.

— Може би. — Той се взря в поразителните очи на Джени — зелено, изпъстрено със злато. — Обикновено не местя тялото преди съдебният лекар да го е видял. Но този случай е извънреден. Трябва да обърна този мъж.

— Не съм сигурна дали не е опасно да го докосвате.

— Някой трябва да го стори — каза Брайс.

Д-р Пейдж се изправи и всички се отдръпнаха на няколко крачки.