Читать «Чудните приключения на чирака Хлапич» онлайн - страница 34

— Тъкмо затова трябва да побързам. Сбогом, Гито, за тебе е по-добре да останеш — рече Хлапич.

— Аз ще дойда с тебе — каза Гита и престана да плаче.

Хлапич нямаше време за разговор. Затова той не отговори нищо, ами отиде до онзи отвор, през който влязоха в конюшнята, повдигна платнището и излезе с Бундаш в нощта и месечината. След тях излезе Гита.

Хлапич не говореше нищо. Неговите ботуши бързо чаткаха по дългите градски улици. След тях също така бързо тупкаха малките Гитини обувчици. Пък най-бърже тепаха Бундашовите крака.

После излязоха от този град, където им се струваше, че всеки прозорец слуша дали те ще проговорят нещо за черния човек.

Пред тях сега лежеше на месечината дълъг и безкраен път.

Кой знае вижда ли месечината сега там, далече на пътя, една малка къщица със синя звезда и ще отведе ли щастливо до нея Хлапич и Гита.

VI

Нощем на път

Много хора разправят, че тревата и цветята нощем разговарят. Ако това е истина, тогава сигурно тази нощ всички ливади са шепнали:

— О, малки деца, къде сте тръгнали нощем на такъв дълъг път?

Но Хлапич не мислеше, че този път е дълъг, нито мислеше, че той не може да го прехвърли по-бързо от онзи, който е с кола. Хлапич мислеше само, че трябва на всяка цена да стигне до Марковата къща преди разсъмване. А това е много добре, защото, който мисли така, нему краката вървят сами.

Краката на Хлапич наистина вървяха така добре и бързо, че Гита скоро се умори. Това стана, защото тя не познаваше Марко и не желаеше така горещо като Хлапич да му помогне.

— Хлапич, искам малко да си почина — рече по някое време Гита.

Нощем всеки говори по-тихо, защото е такъв покой, че всяка дума се чува далеко.

— Аз не съм уморен — каза Хлапич. — Нямам време. Хайде още малко, Гито — той още в началото се опасяваше, че с Гита ще бъде трудно.

Гита само въздъхна и отново закрачиха по пътя.

Разбира се, че Гита непрекъснато мислеше за врания кон, за Гърга и за черния човек. Тя размишляваше как са могли да доведат врания кон в цирка покрай толкова стражари в онзи град. Накрая запита Хлапич:

— Как така, Хлапич, стражарите не са уловили черния човек и Гърга, като са дошли в града на врания кон?

— Затова защото тук стражарите стоят обикновено на ъглите, а злосторниците се возят посред пътя — отговори Хлапич.

Това се стори на Гита твърде смешно, но тя веднага си помисли, че Хлапич е чирак и сигурно е по-умен от нея. И така Гита млъкна отново.

И без друго от разговора им нямаше никаква полза, въпреки целия разговор нощем на път беше много чудно и който още не е вървял нощем между ливадите, би помислил, че сънува.

Край Гита и Хлапич непрекъснато прелиташе по някоя нощна пеперуда, дето удря крила като птица. По тревата край пътя тичаше в тръс тъкмо до Гита един стар наежен таралеж, от тревата на ливадата час по час щръкваха ушите на някой заек. А онова, което шумолеше и тичаше през храстите току край Хлапич и Гита, бяха пъдпъдъци.

Нощем животните не бягат така от човека, както през деня, и не са така страхливи, защото животните знаят, че човек се бои нощем, а те не се боят.