Читать «Чудните приключения на чирака Хлапич» онлайн - страница 20

Но Хлапич не искаше да се бие, въпреки че беше по-силен от всички овчарчета.

Затова рече на Мишковия брат:

— Няма да се бием, ами ще хвърляме камъни и ще видим кой е по-силен!

Хлапич вдигна от пътя голям камък и го сложи на рамото си, като че бе перо. После замахна с рамо и отхвърли камъка. Камъкът отлетя далеко и високо през камъните и храстите чак на ливадата.

Сигурно така умело и Крали Марко е хвърлял камъни, като е бил малък. Нито един овчар не можеше да хвърли камък толкова далеко.

Сега Мишковият брат замълча и му беше драго, че не се би с Хлапич. А момичетата, които и без това не обичат да гледат как се бият момчетата, казаха:

— Този е по-силен и по-умен от Мишковия брат.

В това време Гита беше отишла с овчарите долу на ливадата, където те бяха сложили царевица на жаравата.

— Колко хубаво пукат царевиците! — развика се Гита. — Да останем малко тук!

Хлапич нямаше нищо против да останат, защото овчарите му се чудеха, а на него това все пак му допадаше. Освен това на ливадата беше много хубаво.

Колко им е добре на малките овчарчета, когато седят на ливадата край огъня и пекат царевица в жарта или пък картофи в пепелта, това изобщо е твърде трудно да се опише. Но е и по-добре да не се пише за него. На всички хора не може да им бъде хубаво като на малките овчарчета и на мнозина би им било мъчно, ако четат колко им е хубаво на другите.

Всички отидоха да търсят царевица. Хлапич си изу ботушите да не ги развали, защото тревата на ливадата беше влажна.

Но веднага забеляза, че Мишко гледа в ботушите. Затова му каза:

— Мишко, не пипай ботушите! Те са царски ботуши и ще те ухапят, ако ги обуеш.

А един от овчарите каза:

— Разбира се, че ще го ухапят — и сложи във всеки ботуш по малко коприва, без да види Мишко.

Всички се пръснаха далече от Мишко.

Когато Мишко остана сам, дълго гледа ботушите. Струваше му се, че стават все по-хубави и по-хубави. Накрая вече не можеше да вярва, че хапят. Затова приближи тихо до ботушите. Мишко беше умен. Бавно и предпазливо протегна ръка в единия ботуш.

— Олеле! — извика, като се опари от копривата в тях. — Наистина хапят.

И се замисли.

Малкият овчар добре познаваше копривата и скоро се досети какво има в ботушите. После омота ръката си в своята дълга ризка и леко извади всичката коприва.

Когато овчарите с Хлапич и Гита се върнаха, Мишко ги посрещна с Хлапичевите ботуши на крака. Бяха му до кръста и толкова смешно му стояха, че Хлапич не се разсърди.

— Какво, Мишко, не те ли хапят ботушите? — попита Хлапич.

— Хапеха, но аз им извадих зъбите — отвърна Мишко.

Всички се засмяха на Мишко. Тогава той свали ботушите и ги даде на Хлапич, който ги обу отново. И двамата бяха доволни.

Ако всички хора са така добри като Хлапич, биха могли често пъти и по двама души да са щастливи с един-единствен чифт ботуши.

След това всички поседнаха покрай огъня. Момичетата вееха с престилки да се разгори огънят, а момчетата забодоха царевиците на дълги прътове да ги пекат.

Хлапич седеше и разказваше за майстор Мърконя, за черния човек и за злия Гърга.