Читать «Чудните приключения на чирака Хлапич» онлайн - страница 18

— В огъня бихме го хвърлили — рече трети.

Така се заканваха селяните.

„Всичко това не би било разумно — помисли си Хлапич, — защото от боя той няма да стане по-добър“.

Хлапич влезе в стаята и каза на майка му тихо, за да не го чуят селяните:

— Не плачете! Аз познавам Гърга, защото вчера ратаите ми го показаха, като минаваше, докато косяхме. Ако го срещна по пътя си, ще му кажа да не идва в селото. Ще му кажа да остави черния човек, да тръгне по белия свят и да бъде честен.

— Да си живо, мое дете — рече му старата жена и веднага на сиротата й олекна на сърцето, защото видя, че поне Хлапич не се сърди на нейния Гърга.

После тя даде на Хлапич една кърпица. В кърпицата беше вързана сребърна пара.

— Дай това на моя Гърга, ако го намериш — каза на Хлапич и пак заплака.

Хлапич й обеща това, взе кърпицата, прости се с нея и излезе на двора.

На двора нямаше вече хора. Всеки весело отнесе своята вещ в дома си. Сега Хлапич взе Гитината кутия и я занесе на Гита. От радост Гита така го прегърна, че Бундаш взе да лае, защото помисли, че ще удуши Хлапич.

Вече беше ден и никой не мислеше за спане.

IV

Гитиният белег

Този ден не се случи нищо друго. И по-добре, защото всички бяха уморени. Затова този ден не се работи много в село, само много се разговаряше. Край всяка ограда стояха по две жени и разговаряха за пожара. Под всяко дърво лежаха по трима-четирима мъже и разговаряха за пожара. А във всеки трап играеха по много деца. Но децата вече забравиха пожара и ловяха жаби. Всички хвалеха Хлапич за храбростта му край огъня.

Хлапич имаше рана на петата си. Изгори го пламъкът, защото беше бос, когато гасеше огъня на покрива. Гита превързва раната на Хлапич, а той каза:

— Драго ми е, че онзи черен човек ми открадна ботушките.

— Защо ти е драго? — попита Гита.

— Защото ако бях с ботушките в огъня, сега ботушките щяха да имат рана на петата. Това щеше да бъде жалко. За моята рана е лесно, защото скоро ще зарасне.

Гита се чудеше, че Хлапич пет пари не дава за своята рана. Ако тя имаше такава рана, сигурно три дни щеше да плаче.

Но все пак и тя искаше да се похвали и показа палеца на дясната си ръка.

— Виж и аз имах тука рана — рече тя.

И наистина на пръста й се виждаше белег от рана. Белегът приличаше на кръст.

— Кога си получила тази рана? — попита Хлапич. — Много ли те болеше?

— Не си спомням кога съм я получила. Била съм още съвсем малка. Било е, преди да отида при моя господар в цирка.

— А откъде си дошла при твоя господар?

— И това не знам — рече Гита.

— А кой те е довел там?

— И това не знам. Господарят каза, че нямам нито баща, нито майка — отговори Гита, — а аз бих искала и него да го нямам, защото не го обичам. Очите му са много лоши. Веднъж чух сред нощ как си шепнеше с някакви хора пред цирка. Сигурно е лош човек.

После Гита се замисли малко и каза:

— Най-много бих искала да имам майка. Как е, когато някой има майка, Хлапич?

— И аз не знам това — отговори Хлапич, — защото нямам майка. Но имах майсторица, която често ме бранеше от майстора. Когато вечер ми се спеше, взимаше метлата от ръцете ми и метеше работилницата вместо мене. Сигурно така е винаги с този, който си има майка.