Читать «Чудните приключения на чирака Хлапич» онлайн - страница 19

— Тогава бих искала твоята майсторица да ми е майка — рече Гита.

Хлапич искаше да й обясни, че това няма как да стане, но нямаше време, защото селяните печаха агне на шиш в чест на Хлапич и той отиде да върти шиша.

Вечерта всички бяха много весели, ядоха баница и печено месо и казаха на Хлапич да остане и тази нощ при тях да му позаздравее раната.

Пети ден от пътуването

I

Как е на пасбището

На Хлапич и Гита на другия ден им беше тежко да се разделят със селяните, защото ги обикнаха така, като че са живели три години с тях. Това стана, защото заедно с тях гасиха пожара. Винаги бива така, когато хората преживяват заедно някоя голяма беда.

И така Гита и Хлапич бяха много тъжни на тръгване, а колкото повече селяните забелязваха, че са тъжни Гита и Хлапич, толкова повече тъпчеха торбите на Хлапич с печено месо, хляб и баница, защото не знаеха как другояче да ги утешат. Най-сетне Хлапичевата торба стана така дебела, като голяма дива пчела, когато се насмуче с мед.

Гита се разсмя, като видя торбата така пълна, и, разбира се, все пак тръгнаха весело на път.

Пътят лежеше между големи и зелени ливади като дълга сламка през зелено море. Хлапич и Гита вървяха по пътя като две мравки по тази сламка.

Така стигнаха след дълго ходене до едно място, където пътят се разделяше на две страни. Едната страна продължаваше нататък по голяма равнина, а другата страна се катереше по планината и гората. Такова място се нарича кръстопът.

Хората разказват, че едно време на кръстопътищата се срещали самовили, вещици и върколаци. Но сега няма такива. Лете на кръстопътищата седят овчарчета и дялат пръчки или друсат бели и черни черници. А зиме, когато има месечина и сняг, нощем играят зайци по кръстопътищата.

Сега беше лято и на една ливадка край кръстопътя имаше много малки овчарчета и овчарки, които пасяха крави и печаха царевица.

Овчарчетата бяха пет: две момичета и три момчета.

Най-малкият овчар беше още така малък, че всяка висока тревица го гъделичкаше по носа, а той беше само по ризка и тази ризка достигаше земята. Беше така малък и дебеличък, че Хлапич отдалече улучи, че се казва Мишко.

Всички овчари се събраха около Гита и Хлапич и около Бундаш и папагала и не знаеха какви са тези пъстри чудовища. Почнаха да ги разпитват това и онова, а малкият Мишко се сети, че веднъж в село идва капитан във военна униформа. Затова посочи с пръст Хлапич и каза:

— И това е капитан. Но като порасне този капитан, шапката ще му умалее.

Хлапич се разсърди, защото не обичаше да чува, че е малък. Затова каза на Мишко, като посочи дългата му риза:

— А ти, като пораснеш, можеш да отидеш с това расо при монасите. И тогава ще ти е доста дълго.

Но сега се намеси по-големият брат на Мишко и каза на Хлапич:

— Я не ругай брат ми!

— Не го ругая, а говоря на шега — отвърна Хлапич.

Тогава Мишковият брат излезе пред Хлапич, премери го с очи и рече:

— Това не е шега, ами не се карай с моя брат.

Хлапич беше чирак отдавна и знаеше, че като говорят така момчетата, значи искат да се бият.