Читать «Завръщането на Интрудър» онлайн - страница 181

Още куршуми уцелиха яхтата. Плексигласът пред него се разлетя. Нещо го удари по рамото и го хвърли към приборното табло, но той успя да се задържи на крака.

Стрелбата спря. Беше стигнал завоя на реката. Седна на седалката зад щурвала.

Колко ли има до морето? Ще го преследват ли?

Изведнаж се чу страхотен грохот. В продължение на няколко секунди силата му непрекъснато се увеличаваше.

Зави му се свят. Той пое дълбоко въздух. Успя да запази съзнание. Трябваше да държи яхтата на средата. Очертанията на брега почнаха да се губят. Лодката вече се люлееше. Океанът. Бяха излезли в открито море.

На щурвала висеше дебел ластик. С последни сили Джейк го опъна и закачи за седалката.

Обърна Флап по гръб. На челото му имаше страхотна буца. Едната зеница беше широко отворена. Мозъчно сътресение.

— Хей, Флап. Аз съм Джейк.

Морският пехотинец мръдна. Устните му промълвиха нещо. Джейк се наведе, за да чуе по-добре.

— Хоровиц има брат. Кажи му... Кажи му...

Не можа да каже какво искаше да му се предаде. Джейк беше толкова уморен. Легна до Флап.

* * *

Бензинът свърши след час. Откри ги пилотът на един А-7 от „Колумбия“. Яхтата се люлееше безпомощно на вълните сред отблясъците на слънчевите лъчи. Спасителят от хеликоптера, който пристигна половин час по-късно, ги намери легнали един до друг в кокпита на яхтата.

21

Джейк се събуди в стая с боядисани в кремаво стени и таван. Лежеше в легло с чисти бели чаршафи. През прозореца, подобно на прожектор, грееше слънчев лъч. От лявата му ръка стърчеше иглата на система.

Болница.

С това любопитството му беше задоволено и той отново се унесе. При следващото събуждане видя до себе си медицинска сестра. Мереше му пулса.

— Добре дошъл сред живите — каза тя, пусна китката му и отбеляза нещо в една папка. После му се усмихна.

— Къде съм?

— Хонолулу. Военна болница „Триплър“.

— Хаваи?

— Да. Вече почти ден си тук. Преди малко те изкараха от реанимацията.

— Ле Бо? Капитан от Морската пехота. И той ли е тук?

— Да. Все още е в реанимацията.

— Как е?

— Спи. Оперираха го. Теб също, но твоята операция не беше толкова продължителна.

— Когато се събуди, искам да говоря с него. О’кей?

— Ще видим. Ще питаш дежурния лекар, като дойде насам. Ще мине след трийсетина минути. Имаш ли нужда от нещо?

— Не.

Тя стана, оправи чаршафите и смени водата в чашата до леглото му. Той лежеше и се наслаждаваше на чистотата и приветливостта на стаята.

Не след дълго любопитството му отново се събуди:

— Какъв ден сме?

— Сряда.

— Свалиха ни на седемнайсети ноември... Коя дата сме днес?

— Двайсет и трети ноември. Утре е Денят на благодарността.

— Изтървахме Австралия.

— Какво?

— Нищо — промърмори той и отново затвори очи. Беше страшно уморен.

Беше все още със замъглено съзнание, когато дойде докторът. Не знаеше дали е сутрин или следобед. Слънчевият лъч се беше преместил. Поне това забеляза.

— Оперирахме те отляво. Белият ти дроб беше в колапс. Имал си късмет, можело е да умреш от загуба на кръв. И, разбира се, имаш огнестрелна рана на рамото. Куршумът е подминал на косъм ключицата. Не е засегнал нищо.