Читать «Вихрен свят» онлайн - страница 149

После получиха възможност да се огледат.

Миния стоеше права и дишаше тежко. Черната й коса беше разрошена и мокра, в ръката си стискаше почернялото пончо.

— Растения-хеликоптери! — извика тя и стисна ръката на Гавинг.

— Не знаех, че ги харесваш — засмя се той.

— Аз също. На Дървото Лондон изкореняваха всички неизползваеми растения, включително хеликоптерите и цветята. — Тя чукна няколко от зрелите класове наоколо, семенниците им изхвърчаха нагоре със силно бръмчене. Очите й се заковаха в неговите: — Успяхме, Гавинг! При това точно както го замислихме — намерихме ненаселено дърво, което е наше!

— Жалко, че сме само шестима… Това е всичко, което остана от Туфата Куин…

— Дванадесет сме — поправи го тя. — И ще станем повече.

Беше се борила с огъня с грациозността на хищник, видимото коремче изобщо не попречи на движенията й. Детето е мое, помисли си Гавинг. Няма значение дали е заченато от мен, или бащата е някой ловец. Важното е, че съществува, че е наше… При първа възможност ще обяви това пред останалите. Но сега не е време за това.

— Е, да — промълви на глас той. — Всичко, което виждаш, е наше. Как ще го наречем?

— Иска ми се да е нещо, което харесвам… Което да изразява това, в което сме се превърнали… Вече няма трупоносци, няма триединни… Нека бъде „Дърво на Гражданите“!

На вкус зеленината бе същата като тази на Туфата Куин отпреди сушата; същата, която Образования помнеше от своето детство. Легнал по гръб в девствената зеленина, той с наслада смучеше.

Едновременно с това усещаше погледа на Лори, която го наблюдаваше от сянката. Беше хладна и някак напрегната, свила лакти, като че ли да се предпази от удар.

— Не можеш ли да се отпуснеш? — извърна се към нея той. — Хапни малко зеленина.

— Вече го направих — безизразно отвърна тя. — Не е лоша…

Беше досадно.

— Е, добре, какво те тревожи? Никой няма намерение да те нарича „ловец на каторжници“… Ти ни спаси живота и всички го знаят. Чиста и нахранена си, намираш се в безопасност и всички те уважават. Отпусни се, Учен. Всичко свърши.

Тя отбягна погледа му.

— Не е лесно, Джефър… Освен мен и Марк, на десет хиляди километра наоколо няма друг гражданин на Дървото Лондон… Това не е ли причина ние да… Да се съберем?

Той седна и учудено я погледна. Защо го пита?

— Предполагам, че да.

— Е, и Марк мисли така.

— Много добре.

— Не го каза буквално… Разговаряхме как да градим колиби, но той ме гледаше така, сякаш всичко е решено. Възпитанието му пречи да повдигне въпроса веднага, но какво друго мога да направя? При кого да отида, нима имам друг близък човек? Не искам да се омъжа за джудже, Джефър! Моля те да ми помогнеш!

— Аз…

Тя конвулсивно се извърна, вероятно искаше да види изражението на лицето му. Той вдигна ръка, за да й попречи да заговори.

— По принцип, двама Учени би трябвало да създадат една добра двойка, да се добри партньори. Но дали има смисъл? Ти ме видя да убивам Кланс. Коварно, без предупреждение. Не се заех да произнасям речи за свободата на пленниците, за справедливата война. Просто го убих при първата възможност, която ми се отдаде. Бях готов да убия и теб, стига това да беше наложително за бягството ни…