Читать «Говорителя на мъртвите» онлайн - страница 241

Ендър схвана подтекста на истинския въпрос: нима и аз сега понасям всичко това напусто?

— Има и по-лоши причини човек да умре — отвърна Ендър, — отколкото да умре, защото не може да понесе мисълта, че трябва да убива.

— Ами какво ще кажеш за човек, който не може да убива, не може да умре, но не може и да живее?

— Не се самозалъгвай — отвърна Ендър. — Някой ден ще вършиш и трите.

Миро отпътува на следващата сутрин. Изпратиха го със сълзи. Седмици след това на Новиня й бе трудно да прекарва и минута у дома, защото отсъствието на Миро бе болезнено за нея. И макар да се бе съгласила от сърце, че е добре за Миро да замине, все още за нея бе непоносимо, че е изгубила детето си. Това накара Ендър да се запита дали и собствените му родители бяха изпитали такава болка, когато го бяха отвели от тях. Предположи, че не. Нито пък са имали надежда да се върне. Той винаги бе обичал децата на други хора повече, отколкото го бяха обичали неговите собствени родители. Е, той ще се подготви да отмъсти за това, че го бяха изоставили. Той ще им покаже три хиляди години по-късно как трябва да се държи един баща. Епископ Перегрино ги венча в покоите си. Според сметките на Новиня, ако побързаха, тя беше още достатъчно млада да роди нови шест деца. Заеха се без помайване с тази задача.

* * *

Преди венчавката обаче се случиха два забележителни дни. През един летен ден Ела, Уанда и Новиня му представиха резултатите от изследванията и заключенията си (колкото е възможно по-пълни): за жизнения цикъл и обществената уредба на прасенцата, мъжки и женски, както и относно възстановката на евентуалния им модел на живот, преди Десколадата да ги свърже завинаги с дърветата, които дотогава не са били нищо друго освен окръжаваща среда. Ендър бе стигнал до свои заключения кои бяха прасенцата, особено кой бе Човек, преди да поеме пътя на живота в светлина.

Той живя с прасенцата една седмица, докато пишеше „Животът на Човек“, Мандачува и Лийф-ийтър четяха внимателно и обсъждаха с него; той поправяше и пишеше наново; най-накрая бе готов. През този ден покани всички, които работеха с прасенцата — цялото семейство Рибейра, Уанда и сестрите й, мнозината работници, които бяха довели технологичните чудеса до прасенцата, учените-монаси от Децата на ума, епископ Перегрино, кметицата Боскиня — и им прочете книгата. Не беше дълга, отне му по-малко от час четене. Бяха се събрали на склона на хълма, близо до мястото, където дървото на Човек вече се издигаше на повече от три метра височина, а сянката на Рутър подслони всички от следобедното слънце.

— Говорителю — рече епископът, — ти почти ме убеди да се превърна в хуманист.

Останалите, по-малко обучени в красноречие, не намериха думи — нито тогава, нито когато и да било. Ала от този ден нататък те знаеха кои бяха прасенцата, досущ както читателите на „Царицата на кошера“ бяха разбрали бъгерите, а читателите на „Хегемона“ бяха разбрали човечеството в безкрайния му стремеж към величие всред пустинята на разделението и подозрението.