Читать «Говорителя на мъртвите» онлайн - страница 242

— Ето защо те повиках тук — рече Новиня. — Някога си мечтаех аз да напиша тази книга. Но е трябвало да я напишеш ти.

— Аз играх в тази история по-голяма роля, отколкото бих искал — каза Ендър. — Но ти осъществи мечтата си, Иванова. Твоята работа доведе до тази книга. А ти и децата ти ме направихте достатъчно пълноценен, за да я напиша.

Той я подписа така, както бе подписал и другите — Говорителя на мъртвите.

Джейн взе книгата и я предаде по ансибала на светлинни години до Стоте свята. Заедно с нея предаде и Договора, както и снимките на Олядо на подписването му и на преминаването на Човек в живота на светлината. Препрати я тук и там, на доста места във всеки свят, до хора, които щяха да я прочетат и да разберат за какво става дума. Копия бяха препратени като съобщения от компютър до компютър; докато Междузвездният конгрес се усети, информацията бе вече твърде широко разпространена, за да бъде ограничена.

Вместо това се опитаха да я представят като фалшива. Снимките били груби симулации. Анализите на текста разкривали, че не е възможно един и същ автор да е написал и двете книги. Сведенията за използването на ансибала сочели, че не било възможно да е предадена от Лузитания, тъй като там нямало ансибал. Мнозина, които не си направиха труда да прочетат „Животът на Човек“, нямаха сърце да приемат прасенцата като рамани.

Други приемаха прасенцата, прочетоха и обвиненията, които Демостен бе написал няколко месеца преди това и надигнаха глас против флотилията „Втория ксеноцид“, вече поела към Лузитания. Това бе много грозно име. На Стоте свята нямаше достатъчно затвори, за да поемат всички онези, които го използваха. Междузвездният конгрес бе решил войната да започне, когато корабите му достигнат Лузитания — след четирийсет години. Ала войната вече бе започнала и щеше да бъде свирепа. Мнозина повярваха в онова, което бе написал Говорителя на мъртвите; и мнозина бяха готови да приемат прасенцата като рамани и да обвинят всички, които желаеха смъртта им, за убийци.

По-късно, през един есенен ден, Ендър взе внимателно увития пашкул и той, Новиня, Олядо, Куим и Ела се понесоха над капима, докато не стигнаха хълма край реката. Маргаритките, които бяха посяли, цъфтяха буйно; зимата тук беше мека и Царицата на кошера щеше да бъде в безопасност от Десколадата.

Ендър отнесе внимателно Царицата на кошера до брега на реката, сложи я в специално подготвеното от него и Олядо място. Бяха оставили на земята наблизо трупа на наскоро заклана кабра.

После Олядо ги откара обратно. Ендър стенеше от онзи огромен, неподвластен му екстаз, който Царицата на кошера бе внушила на съзнанието му; радостта му беше твърде силна, да я понесе едно човешко сърце; Новиня го бе прегърнала, Куим тихичко се молеше, а Ела пееше весела народна песен, която някога бе чувала в хълмистия район на Минас Жераис, всред кайпирасите и минейросите на стара Бразилия. Беше хубаво време, добро място, където да живее човек, по-добро, отколкото Ендър си бе мечтал да намери, докато бе в стоманените коридори на Военното училище като малък и се бореше за оцеляването си.