Читать «Говорителя на мъртвите» онлайн - страница 239

Тя кимна сериозно:

— Времената са толкова опасни, Ендър. Бих искала и Питър да бе с нас.

— А аз — не. Ако той ръководеше нашето малко въстание, щеше да свърши като Хегемон на всичките Сто свята. А ние просто искаме да ни оставят на мира.

— Може би едното не е възможно без другото — рече Вал. — Но ще се покараме за това по-късно. Довиждане дотогава, скъпи братко.

Той не отговори. Просто я гледаше, гледаше я, докато тя не се усмихна кисело и не изключи връзката.

* * *

Не се наложи Ендър да казва на Миро да замине; Джейн вече му бе съобщила всичко.

— Значи сестра ти е Демостен? — попита Миро. Ендър вече беше свикнал със заваления му говор. Или може би речта му се бе пооправила малко. Както и да е — не беше толкова трудни да го разбира.

— Ние сме талантливо семейство — отвърна Ендър. — Надявам се да ти хареса.

— И аз се надявам тя да ме хареса — усмихна се Миро, ала изглеждаше малко поизплашен.

— Казах й да мисли за теб като за мой син.

Миро кимна:

— Знам. — И сетне добави малко предизвикателно: — Тя ми показа разговора ти с нея.

Ендър усети как вътрешно се смръзва. Чу гласа на Джейн в ухото си:

— Трябваше да те попитам — рече тя. — Но сам знаеш, че щеше да се съгласиш.

Но Ендър не се противеше толкова на нахлуването в личния си живот. Обезпокоен бе от факта, че Джейн бе станала тъй близка с Миро. Свиквай с това, рече си той. Той е човекът, когото тя сега търси.

— Ще ни липсваш — рече Ендър.

— Вече липсвам на онези, на които бих липсвал — отвърна Миро, — защото те вече ме мислят за умрял.

— Необходим си ни жив — рече Ендър.

— Когато се върна, ще съм още само на деветнайсет години. И с увреждане на мозъка.

— Пак ще си Миро, умен, обичан и заслужаващ доверие. Ти започна това въстание, Миро. Оградата падна заради теб. Не заради някаква велика кауза, а заради теб. Не ни подвеждай.

Миро се усмихна, ала Ендър не разбра дали изкривените му устни се дължаха на парализата, или защото усмивката му беше горчива, отровна.

— Кажи ми нещо — рече Миро.

— Ако аз не го направя — отвърна Ендър, — ще го направи тя.

— Не е трудно. Искам само да разбера за какво умряха Пипо и Либо. За какво им оказаха тази чест прасенцата?

Ендър разбираше по-добре, отколкото самия Миро: разбираше защо момчето държеше толкова много на този въпрос. Миро бе узнал, че всъщност е син на Либо броени часове, преди да прехвърли оградата и да изгуби бъдещето си. Пипо, а сетне Либо, после и Миро; баща, син и внук; трима ксенолози, които бяха изгубили бъдещето си в името на прасенцата. Миро се надяваше, че като разбере защо бяха загинали предците му, би могъл да види по-голям смисъл и в собствената си саможертва.

За зла участ истината можеше да остави у Миро чувството, че нито една от саможертвите няма смисъл. Затова Ендър отговори на въпроса с въпрос:

— Нима не знаеш вече защо?

Миро заговори бавно и внимателно, за да разбира Ендър завалената му реч:

— Знам, прасенцата са смятали, че им оказват чест. Знам, че Мандачува и Лийф-ийтър биха могли да умрат на тяхно място. При Либо дори знам случая. Това беше, когато получиха първата си реколта от амарант и разполагаха с много храна. Искаха да го възнаградят за това. Само че защо не по-рано? Защо не, когато ги научи да използват корените на мердоната? Защо не, когато ги научи да правят грънци или да мятат стрели?