Читать «Говорителя на мъртвите» онлайн - страница 237

Бе остаряла. Холограмата на лицето й показваше бръчките от преживените множество ветровити дни на островите, с плаващите ледени блокове и корабите на Трондхайм. Усмивката й обаче си беше същата, а в очите й танцуваха старите пламъчета. Отпървом Ендър замълча, потресен от промените, поразили сестра му; тя също не заговори веднага, понеже Ендър изглеждаше непроменен, беше като образ, дошъл до нея от миналото.

— О, Ендър — въздъхна тя. — Била ли съм някога толкова млада?

— А аз дали ще остарея толкова красиво?

Тя се засмя. Сетне заплака. Той не можа; как би могъл? На него му бе липсвала само два месеца. А той на нея — двайсет и две години.

— Предполагам си чула — рече той — за неприятностите ни с Конгреса.

— Предполагам, че си в епицентъра на събитията.

— По-скоро се натъкнах на ситуацията случайно — рече Ендър. — Но се радвам, че бях тук. Възнамерявам да остана.

Тя кимна, избърса очи:

— Да. Така си и мислех. Ала трябваше да се обадя, за да се уверя. Не исках да прекарам две десетилетия в полет към теб, а като пристигна, ти да си заминал.

— В полет към мен ли? — попита той.

— Толкова много се развълнувах от вашата революция там, Ендър. След като двайсет години си гледах семейството, преподавах на студентите, обичах съпруга си, живях в мир със себе си, ни веднъж не си и помислих, че ще се наложи да възродя Демостен. Ала после се появиха съобщенията за незаконните контакти с прасенцата, а веднага след това — и новината, че Лузитания е въстанала; тогава хората започнаха да изричат най-смехотворни неща и аз забелязах, че това бе началото на същата стара омраза. Спомняш ли си видеофилмите за бъгерите? Колко страховити и ужасни бяха? И сега изведнъж почнахме да гледаме видеокадри на телата, които са намерили — на ксенолозите, не помня имената им, но картината бе страховита, откъдето и да я погледнеш, настройваше ни на военна истерия. А после пък историите за Десколадата, как ако някой от Лузитания отиде на друг свят, ще разруши всичко, че това била най-зловещата чума, която можем да си представим…

— Вярно е — рече Ендър, — но работим по въпроса. Опитваме се да намерим начин да предотвратим разпространението на Десколадата, в случай че тръгнем към друга планети.

— Вярно или не, Ендър, всичко това води към война. Аз помня войната, но никой друг не я помни. Затова възродих Демостен. Натъкнах се на някои бележки и доклади. Тяхната флотилия е снабдена с Малкия доктор, Ендър. Ако решат, могат да взривят Лузитания на парченца. Досущ като…

— Досущ както аз постъпих преди. Много поетично възмездие, не мислиш ли — да свърша по същия начин? Онзи, който вдига нож…

— Не се шегувай с мен, Ендър! Сега съм матрона на средна възраст и не съм толкова търпелива към глупостта. Поне в момента. Написах някои грозни истини за онова, което върши Междузвездния конгрес, и ги публикувах като Демостен. Сега ме търсят. Наричат го измяна.

— Значи идваш тук?

— Не само аз. Скъпият ми Якт предава флотилията си на братята и сестрите си. Вече купихме междузвезден кораб. Очевидно съществува някакво съпротивително движение, което ни помага — някаква жена на име Джейн блокира компютрите, за да прикрие следите ни.