Читать «Говорителя на мъртвите» онлайн - страница 156

— Какво казва? — прошепна Говорителя.

Приклекнал до него. Миро превеждаше, доколкото можеше.

— Той очевидно е ходил до съпругите и те са казали да се направи всичко, което поискаш. Но не е чак толкова просто, той им казва, че — не знам тези думи… нещо от сорта, че всички ще умрат. Във всеки случай за смъртта на някои братя. Погледни ги — те не се боят, нито едно от тях.

— Не знам как се изразява страхът им — рече Говорителя. — Изобщо не познавам този народ.

— Аз — също — каза Миро. — Но трябва да предам всичко в ръцете ти — ти предизвика за половин час повече вълнение, отколкото съм виждал през всичките години, откакто идвам тук.

— Това е дарба, с която съм се родил — рече Говорителя. — Предлагам ти сделка. Няма да кажа никому за Съмнителните дейности. А вие няма да кажете на никого кой съм.

— Това е лесно — рече Миро. — Аз и без това не го вярвам.

Речта на Лийф-ийтър приключи. След което той веднага закрачи към къщата и влезе в нея.

— Ще помолим някой древен брат да ни дари — рече Човек. — Съпругите са наредили така.

И стана тъй, че Миро стоеше, прегърнал Уанда, а Говорителя — срещу тях, докато прасенцата направиха чудо, далеч по-убедително от онези, които бяха донесли на Жусто и Сида титлата им Ос Венерадос.

Прасенцата се наредиха в кръг около дебело старо дърво на границата на просеката. Сетне едно по едно те се изкатериха по него и започнаха да удрят с тояги. Скоро всички бяха на дървото, пееха и удряха в сложни ритми.

— Дървесният език — прошепна Уанда. Само след няколко минути дървото забележимо се наклони. Моментално около половината от прасенцата скочиха долу и забутаха дървото, тъй че да падне на чиста земя в просеката. Останалите удряха все по-яростно и пееха още по-силно.

Един по един големите клони на дървото започнаха да падат. Прасенцата мигновено изтичваха, вземаха ги и ги изтегляха от мястото, където трябваше да рухне дървото. Човек донесе един клон на Говорителя, който го взе внимателно и го показа на Миро и на Уанда. Краят му откъм дървото беше абсолютно гладък. Не беше плосък — повърхността бе нагъната и полегата. Нямаше обаче неравности, не капеше никакъв сок, нищо не подсказваше и за най-малкото насилие при отделянето му от дървото. Миро го докосна с пръст — бе студен и гладък като мрамор.

Най-накрая от дървото остана само правото стебло, оголено и величествено; по-бледите места, откъдето преди стърчаха клоните, бяха ярко осветени от следобедното слънце. Пеенето достигна своята кулминация, а сетне изведнъж секна. Дървото се наклони и започна плавно и грациозно да пада към земята. Тя потрепери и изтътна, когато то се удари о нея, а сетне настъпи мълчание.

Човек отиде до падналото дърво и започна да гали кората му, като пееше тихичко. Кората постепенно се разцепи под ръцете му; пукнатината се разпростря по цялата дължина на дървото и кората се разполови. Сетне няколко прасенца я хванаха и я отлепиха от стеблото; отдели се едновременно и от двете страни в два дълги листа. Отнесоха я настрани.