Читать «Говорителя на мъртвите» онлайн - страница 157
Орсън Скот Кард
— Виждали ли сте ги някога да използват кората? — Говорителя питаше Миро.
Миро поклати глава. Бе твърде смаян, за да може да отговори с думи.
Сега напред пристъпи Ароу, който също тихичко напяваше. Прокара пръсти нагоре и надолу по ствола, сякаш изписваше точната дължина и широчина на отделен лък. Миро видя как се появиха линиите, как оголеното от кора дърво се нагъна, разцепи се и отрони само един лък — съвършено излъскан и гладък, който остана в дълбоката цепнатина в дървото.
Пристъпиха и други прасенца, чертаеха форми по ствола и напяваха. Връщаха се с тояги, с лъкове и стрели, с ножове с остри лезвиета, с хиляди ленти за плетене на кошници. Най-накрая, когато половината дърво бе прахосано, всички се отдръпнаха и запяха заедно. Дървото потрепери и се разцепи на половин дузина дълги колове.
Човек пристъпи бавно напред и клекна до коловете, ръката му нежно се отпусна върху най-близкия. Отметна назад глава и запя, мелодия без думи — най-тъжните звуци, които Миро някога бе чувал. Песента се лееше и лееше, пееше я единствено Човек; чак сега Миро забеляза, че другите прасенца го гледаха и очакваха нещо.
Най-сетне Мандачува дойде при него и заговори тихо:
— Моля те — рече той, — ще бъде справедливо, ако попееш за брата.
— Не знам как. — рече Миро. Изпитваше едновременно и безсилие, и страх.
— Той отдаде живота си — рече Мандачува, — за да отговори на въпроса ви.
Да отговори на въпроса ми и да повдигне хиляда нови, рече си наум Миро. Ала пристъпи напред, клекна до Човек, обви с пръсти същия хладен и гладък кол, който Човек държеше, отметна глава и пусна гласа си. Отначало тихо и колебливо, не знаеше каква мелодия да подеме; скоро обаче разбра причината за дисхармоничната песен, усети смъртта на дървото под пръстите си, гласът му се извиси силно, влизаше в мъчителен дисонанс с гласа на Човек, който скърбеше за смъртта на дървото и му благодареше за саможертвата, обещаваше да използват смъртта за доброто на племето, за доброто на братята, на съпругите и на децата, за да могат всички да живеят, да процъфтяват и преуспяват. Това бе смисълът на песента, смисълът на смъртта на дървото, а когато песента най-сетне свърши. Миро се наведе, докато челото му не опря о дървото, и той изрече онези крайно екзалтирани слова, същите, които прошепна преди пет години и над трупа на Либо на хълма.
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
ГОВОРЕНЕТО
ЧОВЕК: Защо не идват да ни видят и други хора?
МИРО: Само на нас е разрешено да минаваме през портата.
ЧОВЕК: Защо просто не се прехвърлят през оградата?
МИРО: Никой от вас ли не е докосвал оградата? (Човек не отговаря.) Много е болезнено. Да се мине през оградата означава всички части от тялото да те заболят много силно и едновременно.
ЧОВЕК: Това е глупаво. Нали и от двете страни расте трева?
Слънцето се бе издигнало над хоризонта само преди половин час, когато кметицата Боскиня изкачи стълбите към личния кабинет на епископ Перегрино в катедралата. Дом и дона Кристи бяха вече там, изглеждаха умислени. Епископът обаче изглеждаше доволен от себе си. Винаги се радваше, когато цялото политическо и религиозно ръководство на Милагре се събираше под неговия покрив. Няма значение, че Боскиня бе свикала заседанието, тя бе предложила то да се състои в катедралата, защото тя държеше ножа и хляба в ръцете си. Перегрино обичаше да се чувства някакси господар на колонията Лузитания. Е, в края на това събиране на всички щеше да им стане ясно, че никой в тази стая не е господар на нищо.
