Читать «Кулата на лястовицата» онлайн - страница 8

Висогота погледна към пергамента, на който не видя нито една руна, нито една дума.

— При условие — изрече глухо той, — че няма инфекция.

* * *

— Двайсети час след операцията. Треската се засилва. Rubor, calor, tumor и dolor достигат, както ми се струва, критичната точка. Но девойката няма шанс да доживее дори до тази точка. Така че ще запиша… Аз, Висогота от Корво, не вярвам в съществуването на боговете. Но ако все пак случайно съществуват, нека да поемат опеката над това девойче. И да ми простят това, което направих… Ако направеното от мен се окаже грешка.

Висогота остави перото, потри подутите си и парещи клепачи и притисна длани към слепоочията си.

— Дадох й смес от датура и аконит — каза той глухо. — В близките часове ще се реши всичко…

* * *

Той не спеше, а само дремеше, когато от дрямката го изтръгнаха грохот и удар, съпроводени със стон. Стон по-скоро от ярост, отколкото от болка.

Навън се развиделяваше, през процепите в капаците на прозорците се процеждаше слаба светлина. Пясъкът в пясъчния часовник беше изтекъл, и то отдавна — Висогота, както винаги, беше забравил да го преобърне. Кандилото едва тлееше, рубиновата жар в огнището слабо осветяваше ъгъла на стаята. Старецът стана, отмести импровизираната завеса от одеяло, която отделяше одъра от останалата част на помещението, за да осигури спокойствие на болната.

Болната вече беше успяла да се надигне от пода, където току-що беше паднала, и сега седеше накрая на постелята си, опитвайки се да почеше лицето си, омотано с превръзки.

Висогота се изкашля.

— Помолих те да не ставаш. Твърде слаба си. Ако искаш нещо, повикай ме. Винаги съм наблизо.

— А аз точно това не искам, да си наблизо — каза тя тихо, почти шепнешком, но напълно разбираемо. — Искам да пишкам.

Когато той се върна, за да вземе нощното гърне, тя лежеше по гръб върху одъра и опипваше превръзката, притисната към бузата й с бинт, минаващ през чедото и шията. Когато след малко старецът се приближи отново към нея, тя не беше променила позата си.

— Четири денонощия? — попита тя, гледайки в тавана.

— Пет. След последния ни разговор мина още денонощие. През цялото време спа. Това е добре. Нуждаеш се от сън.

— Чувствам се по-добре.

— Радвам се да го чуя. Да сменим превръзката. Ще ти помогна да седнеш. Хвани ме за ръката.

Раната заздравяваше добре и не беше мокра. Този път почти не се наложи да се отлепва болезнено превръзката от струпея. Девойката внимателно докосна бузата си. Намръщи се. Висогота знаеше, че причината не е само в болката. Всеки път тя отново се убеждаваше в размерите на раната и осъзнаваше колко е сериозна. Убеждаваше се — ужасено, че онова, което е усещала по-рано с докосванията си, не е било предизвикан от треската кошмар.

— Имаш ли тук някакво огледало?

— Не — излъга той.